Когато Кълин се върна, потеглиха към Дън Мананан — крайбрежен град близо до източната граница на провинция Девери. Градът се оказа куп дървени къщи, разхвърляни покрай реката, където бяха закотвени престарели и разнебитени рибарски корабчета. Нямаше крепостни стени и градската територия се сливаше с околните нивя, а над цялата местност тегнеше всепроникващата миризма на сушена риба. На една кална и крива уличка край реката откриха паянтов дървен хан, чийто съдържател пое монетата от Кълин, без изобщо да погледне сребърния му кинжал. Тъй като беше пазарен ден, кръчмата гъмжеше от клиенти — все мрачни и навъсени, а освен това Джил забеляза, че повечето от тях носят мечове. Щом останаха насаме, тя попита Кълин дали Дън Мананан е пиратско пристанище.
— Не, не, просто всички тук се занимават с контрабанда. Ония вонящи корабчета по реката са далеч по-бързи, отколкото изглеждат. Под скумрията в трюмовете се крият всякакви благини.
— А местният лорд не им ли пречи?
— Местният лорд е затънал до шия в цялата работа. Само гледай да не го изтърсиш пред хората.
След като се погрижиха за конете, двамата излязоха да огледат панаира. Край реката бяха издигнати дървени сергии, но много търговци предлагаха стоките си върху вехти платнища, проснати на земята. За ядене имаше какво ли не — всевъзможни зеленчуци, сирене и яйца, прасенца, зайци и живи пилета, провесени на прътове. Кълин купи две парчета свинско печено на шиш и дъвчейки в движение, двамата продължиха към сергиите с платове, грънци и метални изделия.
— Не виждам дантели. Жалко. Исках да ти купя малко за рождения ден.
— О, тате, не ми трябват такива глупости.
— Тъй ли? Ами какво ще речеш за една хубава рокля?
— Тате!
— Нова кукла? Накити?
— Тате, сигурно се шегуваш.
— Нищо подобно. Слушай, познавам един тукашен златар и бас държа, че не е на панаира. Ела.
В покрайнините на града, където последните къщи граничеха с нивите, двамата спряха пред малка работилница с табела, върху която бе изрисувана сребърна брошка. Когато Кълин бутна вратата, горе задрънкаха мелодично сребърни звънчета. Озоваха се в тясна стаичка, отделена с плетени ракитови стени от останалата част на кръглата къща. Пред тях имаше нова врата, закрита с вехто зелено одеяло.
— Ото! — подвикна Кълин. — Тук ли си?
— Тук съм — долетя отвътре плътен басов глас. — Инак щях ли да оставя отворено?
Притежателят на гласа бутна одеялото и излезе пред тях. Джил никога не бе виждала толкова нисък мъж — едва около метър и половина на ръст, но широкоплещест и мускулест като миниатюрен ковач. Имаше буйна прошарена коса, грижливо подрязана сива брада и проницателни черни очи.
— Кълна се в боговете, ами че това е Кълин от Кермор! Кого водиш? Като го гледам, май ще да ти е син.
— По-точно казано, дъщеря. И искам да й купя някоя дреболия за рождения ден.
— Значи девойка, а? — Ото внимателно огледа Джил. — Да, така си е и май даже й е дошло времето да помисли за зестра. Е, девойче, дай да превърнем в накити част от парите на баща ти, преди да ги е пропил.
Той ги въведе в работилницата, заемаща по-голямата част от къщата. На средата, под пробития в тавана отдушник, имаше огнище и малка наковалня. Върху дългия тезгях отстрани бяха разхвърляни инструменти, сандъчета и недоядено парче хляб с пушено свинско. Сред този хаос блестеше купчинка дребни рубини. Кълин взе един и го надигна към светлината.
— Хубави камъни.
— Прав си. Само бъди така добър да не разпитваш откъде съм ги намерил.
Кълин се ухили и търкулна рубина по тезгяха. Ото се настани на високата табуретка и замислено отхапа от хляба.
— Брошки, пръстени, гривни? — запита той с пълна уста. — Или може би ще й хареса да има скъпоценно ковчеже? Обици?
— Право да ти кажа, нищо от изброеното. Искаме един сребърен кинжал.
С дрезгав, победоносен смях Джил се хвърли на шията на баща си. Лукаво усмихнат, Кълин се изтръгна от прегръдката и я целуна по бузата.
— Ама че странен подарък за девойка — промърмори Ото.
— Не и за диво коте като това тук. Изтормози стария си татко да я учи на бой с мечове.
Изненадан, Ото се обърна към Джил. Сивото джудже изникна от въздуха, клекна на тезгяха и опипа един рубин с дългия си пъпчив пръст. Джил се протегна и го избута, сетне по очите на Ото разбра, че и той го е видял. Джуджето направи обидена физиономия и изчезна. Ото се усмихна заговорнически към Джил.
— Е, девойче, сигурно и ти ще искаш като татко си знака на ястреба.
— Кълна се в задниците на боговете, Ото — намеси се Кълин. — Стават вече четиринайсет години откакто ми изкова кинжала. Адски добра памет имаш.
— Така е. Паметта служи добре, стига да знаеш как да я използваш. Е, извадихте късмет. Тъкмо имам тук един готов кинжал, тъй че остава само да му гравирам знака. Преди около година един от вашите ми доведе някакъв хлапак, дето искаше да хване среброто. Направих му кинжала, обаче, пусто да остане, хлапето взе много да разпитва за рибарските лодки, та тъй и не доживя да ми плати. Добре поне, че не бях сложил знака, инак щях да остана на загуба.
