Късно следобед Джил се върна при златаря да вземе готовия кинжал. С разтреперани от вълнение ръце стисна дръжката и предпазливо плъзна пръст по острието. Някой обикновен деверийски майстор би изобразил ястреба с кръгче за главата и два триъгълника вместо криле, но птицата на Ото изглеждаше като жива до най-малки подробности, имаше даже пера, макар че не бе по-висока от един пръст.
— Много красиво, наистина — каза Джил.
Джуджето се появи да види какво става. Когато Джил услужливо протегна кинжала към него, Ото тихичко се разсмя.
— Странна си, млада девойко — каза той. — Виждаш Дивите, без дори да се напрегнеш.
— О, значи съм била странна, тъй ли? Добри ми ковачо, ти също ги виждаш.
— Че ги виждам, виждам ги, обаче защо — това си е моя тайна и никому не ще я разкрия. Колкото до теб, девойче, не е ли имало елфическа кръв в майчиния ти клан? Още от пръв поглед си личи, че при Кълин няма такова нещо.
— Какво? Та как е възможно? Елфи има само в детските приказки.
— Тъй ли било? Е, елфите от приказките може и да са чиста измислица, но това е защото никой по тия места не знае за истинските елфи. Наричат се Елкион Лакар, да, точно тъй се наричат и ако срещнеш някой от тях, хич не му вярвай. Вятърничава пасмина са и толкоз.
Джил се усмихна любезно, но беше уверена, че Ото е изкуфял. Той подпря брадата си в шепа, огледа я внимателно и накрая запита:
— Кажи ми нещо. Харесва ли ти да пътуваш с баща си? Кълин често е адски груб.
— Не и с мен. Е, случва се понякога. Но е просто великолепно да обикалям с него и да виждам толкова много неща.
— А какво ще стане, когато ти дойде време да се омъжиш?
— Никога няма да се омъжа.
Ото се усмихна, без да крие съмнението си.
— Е, някои жени не се омъжват — каза Джил. — Изучават занаят, например да предат или нещо подобно и си отварят магазин.
— Права си, може някога и ти да откриеш подходящ занаят. Слушай, малка Джил, ще ти задам гатанка. Ако някой ден срещнеш никой, попитай го с какъв занаят да се захванеш.
— Извинявай, но какво…
— Казах ти, че е гатанка, нали така? Запомни: ако някой ден срещнеш нев ин, той ще ти разкаже повече. А сега тичай при татко си, че току виж те наплескал за закъснението.
По целия път към хана Джил озадачено си мислеше за Ото и неговата гатанка. Накрая реши, че според скрития смисъл на гатанката никой не може да й каже какво да прави, защото ще постъпи както сама прецени. Но Ото не беше чак толкова лесен за разгадаване.
— Тате — запита тя, — що за човек е Ото?
— А? Какво искаш да кажеш?
— Ами… не прилича на обикновен човек.
Леко раздразнен, Кълин сви рамене.
— Е, сигурно не е приятно за един мъж да бъде роден толкова нисък — каза той накрая. — Предполагам, че затова е тъй груб и сприхав. Ами помисли си само — коя девойка би го взела за съпруг?
Отговорът изглеждаше разумен, но въпреки всичко Джил не можеше да се отърве от чувството, че в златаря Ото има нещо много странно.
Вечерта кръчмата бързо се препълни с търговци от панаира и селяни, дошли за по още едно питие, преди да потеглят към къщи. Макар че в залата беше горещо от запаленото огнище и около фенерите гъмжаха облаци от комари, Кълин не прояви желание да напусне масата след вечеря. Джил знаеше, че щом има пари в джоба, ще пие до сутринта и вече се бе наканила по-късно да му се скара, за да не пропилее всичко на бърза ръка. По някое време четирима от войниците на местния владетел с извезани на ризите лисици влязоха в кръчмата да пийнат и да задяват прислужницата. Джил тревожно ги държеше под око. Трима от тях разговаряха и се смееха гръмогласно, но четвъртият стоеше малко настрани. Изглеждаше на не повече от петнайсет години, тъй че явно тепърва му предстоеше да се прояви в сражение или кръчмарски бой. Джил искрено се надяваше момъкът да не допусне глупостта да се заяде с Кълин, защото беше доста красив. Изведнъж осъзна, че и той зяпа към нея. Веднага наведе глава и заби нос в халбата си.
— Не толкова бързо — скастри я Кълин.
— Извинявай, тате. Слушай, да ти донеса ли още една? Кръчмарят е толкова зает, че изобщо не поглежда към нас.
Джил отскочи за пиво и пое обратно, без да откъсва очи от пенестата халба. Когато усети някой да я докосва за лакътя, тя надигна глава и видя срещу себе си широко усмихнатия млад войник.
— Чакай малко — каза той. — Може ли да те питам нещо?
— Може, но не обещавам да отговоря.
Другите войници се насъбраха наоколо и се разкискаха. Макар и изчервен до уши, момъкът продължи с колеблив глас:
— Такова… не се обиждай, обаче момче ли си или момиче?
— Момиче, само че това изобщо не те засяга.
— Ами… аз… така си и мислех, защото си много хубава.
Джил онемя.
— Да де, честна дума — продължи момъкът малко по-храбро. — Може ли да те черпя една халба?
— Хей! — Кълин се задаваше към тях с широка крачка. — Какво става тук?
— Той просто ме заговори, тате.
Момъкът рязко отстъпи назад и се блъсна в приятелите си.
— Слушай, млад непрокопсанико. Името ми е Кълин от Кермор. Случайно да си го чувал?
Лицето на момъка пребледня. Другите войници се сблъскаха един с друг в бързината да оставят своя приятел съм срещу Кълин.
