Макар че възнамеряваше да потегли направо за Аберуин, Невин предвидливо реши най-напред да потърси Родри във виденията си и това му спести едно излишно пътуване. Когато призова в пламтящата жарава образа на момчето, зърна го да язди из горския резерват на аберуинските гуербрети — девствена дъбрава близо до малкото градче Белглейд. Невин предположи, че едва ли ще има възможност да срещне младия лорд, просто защото резерватът бе забранен за всички, освен гостите на гуербрета, но въпреки това потегли към Белглейд със слабата надежда, че Родри може случайно да отскочи до града. А там, както по-късно разбра, Властелините на Уирда поеха нещата в свои ръце.
Хората в Белглейд и околните села добре познаваха и почитаха Невин, защото за повечето от тях той бе единствен източник на лекарски грижи. Кръчмарят категорично настоя да го настани безплатно и веднага изреди цял куп симптоми относно болезнените си стави. През следващата седмица Невин почти нямаше време да се замисли за своя объркан Уирд, защото семейство подир семейство напираха за билки и съвети. На осмата сутрин Невин тъкмо бе излязъл на припек в калния двор пред кръчмата, когато един ездач пристигна стремглаво, разплисквайки локвите. Носеше син плащ, извезан с драконовата емблема на Аберуин.
— Добро утро, престарели сър — подвикна той. — Чух, че в града имало добър билкар. Познавате ли го?
— Аз съм, момко. Какво те тревожи?
— Идвам право от ловджийската хижа. Лорд Родри е адски зле.
Без да спре да приказва, конникът помогна на Невин да натовари запасите си върху мулето. Родри бил застигнат от пороен дъжд и упорито продължил лова, макар че се измокрил до кости. С него в хижата имало само двама слуги и петима войници, които изобщо не разбирали от лечителство.
— А какво търси тук негово благородие по това време на годината? — запита Невин.
— Ами, сър… не ми е работа да го казвам, обаче малко се поскара с по-големия си брат. Нищо сериозно.
Гуербретът навярно смяташе ловджийската си хижа за чаровно селско гнезденце, но по размери тя би могла да си съперничи с дъна на някой дребен благородник. Сред грижливо отводнения калдаръмен двор се издигаше триетажен брох, а пристройките и конюшните наоколо можеха да подслонят поне стотина гости. Един стар слуга поведе Невин към втория етаж, където бе стаята на Родри, оскъдно обзаведена с изящна ракла, легло с избелели завеси и щита на негово благородие, закачен на стената. Макар че насред помещението пламтеше мангал, препълнен с жарава, по стените се стичаше влага.
— О, богове! — кресна Невин. — Няма ли стая със свястно огнище?
— Има, но негово благородие не разреши да го преместим.
— Тъй ли? Тогава негово благородие ще си има работа с мен.
Когато Невин дръпна завесите на леглото, Родри го погледна със замъглени очи. На шестнайсет години той бе станал строен юноша, почти шест фута висок и все тъй красив както някога… или по-точно щеше да е красив, ако косата му не бе полепнала от пот върху челото, устните му не бяха напукани до кръв и бузите му не пламтяха от треска.
— Кой си ти? — избъбри Родри.
— Билкар. Вашите хора ме доведоха.
— Ах, проклети да са! Не ми трябва…
Преди да довърши, Родри се разкашля тъй жестоко, че тялото му се разтресе от гърчове. Той се подпря на лакът и продължи да се задъхва в спазми, докато Невин го сграбчи под мишниците и му помогна да се надигне. Най-сетне изплю голяма зеленикава храчка.
— Значи не ви трябвам, така ли? — сухо запита Невин. — Може и да съм от простолюдието, ваше благородие, обаче сега ще изпълнявате моите заповеди.
Макар че Родри цял трепереше от треска, по устните му плъзна бледа усмивка. Невин го отпусна в леглото и се обърна към стъписания прислужник.
— Затоплете стаята с огнището. После сложете на леглото допълнителни възглавници и кипнете много вода. Когато свършите всичко това, изпратете вестоносец в Аберуин. Гуербрет Тингир трябва да знае, че синът му е болен.
През целия следобед Невин не се откъсна от пациента. Даваше на Родри отвара от подбел и оман за отхрачване, исоп и див джоджен за изпотяване, трепетликова кора против треската. Докато лекарствата прочистваха организма му, Родри кашляше тъй мъчително, че Невин сякаш усещаше болката в собствените си ребра, но накрая младежът започна да диша свободно, без да се бори за всяка глътка въздух. Чак тогава билкарят го остави да лежи, подпрян върху куп възглавници. По лицето му все още пламтяха трескави петна.
— Благодаря — прошепна Родри. — А Оуейн? Жив ли е още?
За момент Невин бе тъй озадачен, че не знаеше какво да отговори; сетне си спомни за един друг живот, когато превързваше тялото, обитавано по онова време от тази душа, а наблизо лежеше умиращ приятел.
— Жив е, момко. Сега почивай.
Родри се усмихна и мигновено заспа. Тъй значи, помисли Невин, той вече реагира на моето присъствие, нали? В трескавото си състояние Родри бе успял по някакъв начин да се добере до най-дълбоко затрупаните спомени.
