Генин боязливо се сви и поклати глава, но Таник вече бе забол нос в паницата. Нямаше смисъл да издава играта си. Щом желаеше Лийса, трябваше да се бори за нея, ала той бе свикнал да се бори за всичко, което желае. В тоя проклет живот нищо не идва лесно, помисли той, значи и този път едва ли ще е по-различно.
Привечер след един убийствено горещ ден Невин наближи село Блейдбир във владенията на лорд Мароик. Селцето не представляваше нищо особено — шепа къщурки и ковачница. Нямаше дори кръчма, което го затрудни, защото трябваше да отседне някъде. Беше дошъл да прогони пагубната суша, но за тъй сложни деомерски дела бе необходимо време. Разбира се, можеше да лагерува в гората, обаче нямаше да е приятно. След петдесет години скитане по пътищата като билкар, той бе стар, непохватен, лесно се изморяваше и дълбоко в сърцето си ненавиждаше вечната самота.
Спрели до селския кладенец, три жени с ведра в ръцете разменяха клюки. Когато Невин наближи с коня и мулето, те се усмихнаха и го поздравиха, без да крият болезненото си любопитство, породено от дългогодишна скука. При вестта, че е билкар, усмивките станаха още по-широки.
— Е, наистина сте ни добре дошъл — каза едната. — Задълго ли ще останете, добри ми сър?
— Така си мисля. Нали разбирате, трябва да подиря билки из горите и ливадите. Да познавате някого, който би приел наемател? Ще платя, разбира се.
Трите жени се отдадоха на дълбок размисъл, обсъдиха на глас жилищните си проблеми и накрая неохотно признаха, че не могат да му предложат подслон.
— Може би Бана — подхвърли една от тях. — Тя има колибка зад къщата.
— Да, ама ще му проглуши ушите от приказки — рече друга.
— Кой друг тогава? — запита първата.
След като стигнаха до извода, че няма друга възможност, Невин се осведоми как да стигне до малкото стопанство, където живееше вдовицата Бана с единствения си син. Откри го край пътя, на около миля от селото — голямо парче земя, заобиколено с ниска кирпичена ограда. Тъй като портата беше отворена, той въведе коня и мулето, после се огледа. Сред калния двор имаше кръгла каменна къща, обор, няколко навеса, кокошарник и тъй нататък, а отстрани, под сянката на висока топола, се гушеше паянтова колиба. Когато Невин подвикна, от обора изскочи рус младеж с гребло в ръцете.
— Добър ден, ти ли си Ковил? — запита Невин. — В селото ми казаха, че тук може да приемете наемател. Разбираш ли, аз съм пътуващ билкар.
— А — Ковил се подпря на греблото, огледа Невин от глава до пети, насочи вниманието си към коня и мулето, пак погледна Невин и кимна. — Може и да стане. Каквото рече мама.
— Разбирам. Мога ли да поговоря с майка ти?
— След малко. Тя отиде да бере ягоди.
Ковил му обърна гръб и се върна в обора. Невин седна до стената и зачака, гледайки как мухите кръжат из въздуха, наситен с миризма на кравешки тор. Тъкмо бе взел да си мисли, че гората ще е за предпочитане, когато към него се зададе едра жена с черна вдовишка забрадка, изпод която стърчаха прошарени кичури. Зад нея красива руса девойка, облечена прекалено добре за селско момиче, водеше костеливо момченце с най-грамадните очи, които Невин някога бе виждал. И тримата носеха дървени ведра, а устата на момчето, както би могло да се очаква, беше цялата оплескана в червено. Невин се поклони на вдовицата и отново разказа историята си.
— Значи сте билкар, добри ми сър? — възкликна Бана. — Ах тоя мой невъзпитан син, да ви остави да чакате отвън. Можеше поне да прояви малко любезност и да ви предложи халба пиво. Заповядайте, заповядайте.
В къщата се оказа малко по-хладно, но и там кръжаха рояци мухи, а миризмата си оставаше същата. Подът на голямата полукръгла стая беше покрит със слама, оскъдните мебели бяха многократно поправяни, а край стените се валяха чували жито и земеделски сечива. Нощувката в гората започваше да изглежда все по-примамлива. Бана, девойката и детето оставиха ведрата върху една паянтова масичка. Когато хлапето посегна за още ягоди, девойката го хвана за ръката.
— Стига толкова, Адерин. Ще те заболи коремът, а скоро трябва да се прибираме.
— Ама аз искам да поговоря с билкаря.
— Някой друг път.
— Ама той ще си замине!
Невин се накани да подхвърли някаква незначителна забележка, но думите му заседнаха на гърлото, когато извърна глава към девойката и разпозна душата, която го гледаше от очите й. О, богове, това беше Исола!
— Е, добри ми сър? — обади се Адерин. — Скоро ли ще си тръгнете?
— О, не ми се вярва. — Невин побърза да се опомни. — Тъкмо бях дошъл да питам Бана дали ще ме приеме в колибата си.
— Сигурно ще уредим нещо — каза Бана. — Някоя и друга пара няма да ни дойде зле. Е, хайде, Адо, като дойдеш другия път с Када, ще можеш да поговориш с билкаря.
Докато показваше на Невин колибата, Бана охотно му разказа за по-малката си дъщеря Када, която си намерила добро място като слугиня на барда в дъна на лорд Мароик. Освен това категорично подчерта, че Адерин е син на барда и жена му. Повтори го на няколко пъти, та да не би Невин да си помисли, че дъщеря й има незаконно дете.
