До изгрев слънце Гуеран остана да почива в храма. Бе грохнал от умора и се прозяваше, но сънят бягаше от клепките му. Трескавият му ум ту възстановяваше откъси от видението, ту съзираше пак късчета бяла мъгла, ту просто започваше да бъбри безсмислици. Ритуалът винаги го довеждаше до това състояние. Макар че някои бардове се поддаваха на копнежа по странните бели земи и чудесата в тях, изпадайки постепенно в безумие, Гуеран изпитваше най-вече отвращение, основано на нормалния човешки страх, че може да се изгуби навеки сред мъгливите вихри. Ала докато обмисляше спомена, взе да му се струва, че сегашното видение съдържа послание към самия него: той познаваше онзи убит лорд, познаваше го като брат. Било ли е достатъчно отмъщението, запита се той. Да, би трябвало. Когато през прозорците на храма нахлуха първите бледи слънчеви лъчи, той прогони загадъчните мисли и отиде да потърси коня си.
Гуеран спа цяла сутрин, или по-точно опита се да спи. В стаята сякаш непрекъснато влизаха и излизаха: някое от децата, подгонено от прислужницата; Лийса с нейното ръкоделие; паж, изпратен от лорда да провери дали бардът си почива. Най-сетне слугинята Када, която тази сутрин изглеждаше по-глупава от всякога, се вмъкна на пръсти да потърси чисти бриги за едно от децата. Когато Гуеран се надигна и я нахока, тя се сви, заподсмърча и в големите й сини очи бликнаха сълзи. В края на краищата, беше едва петнайсетгодишна.
— О, богове, извинявай — каза Гуеран. — Слушай, Када, бягай да кажеш на господарката, че онзи недодялан мечок, дето й се е паднал за съпруг, изоставя всякакви опити за зимен сън. И донеси хляб и пиво, ако обичаш.
Када несръчно се поклони и побърза да изчезне. Едва бе затворила вратата, когато хлапетата нахълтаха с крясъци „Тате, тате, тате“, превзеха леглото с щурм и се хвърлиха върху него. Гуеран прегърна децата едно по едно и ги настани до себе си. Нямаше настроение за схватки. Седемгодишният Адерин беше дребно, костеливо хлапе с огромни черни очи и руса коса. Акерн, само на две и половина, беше пухкав, вечно засмян и като че през цялото време търчеше полугол.
— Акерн, къде са ти бригите?
— Мокри.
— Пак го направи, тате — съобщи Адерин.
— Ах, богове! Е, дано майка ти да те е избърсала, преди да стигнеш до леглото.
— Разбира се, скъпи — обади се Лийса откъм прага. — Ако не беше се държал тъй лошо с Када, вече щеше да го е облякла.
Гуеран кротко кимна, признавайки вината си. Из съзнанието му се рееха късчета от сънища и видения. Искаше да съчини песен за тях; почти усещаше словата върху езика си. Лийса седна до него — сега вече цялото семейство бе заедно.
— Какво й става на Када — запита Гуеран. — Напоследък е станала адски докачлива.
— О, един мъж й е завъртял главата. Поне да си струваше, а то…
— Тъй ли? Кой?
Лийса погледна многозначително към Адерин, чиито ушички от ден на ден ставаха все по-големи, и побърза да смени темата.
Щом се нахрани, Гуеран излезе сам на дълга разходка из полето. Бродеше напосоки, почти без да усеща къде се намира и от време на време се препъваше във високите треви, докато съчиняваше своята песен. Понякога пееше откъсите на глас, подменяше и разместваше думи, изпипваше всеки ред до съвършенство. Запомняше песента куплет по куплет, като ги обвързваше в съзнанието си с впечатляващи образи и съзвучия. Никога нямаше да я напише. Ако един бард се научеше да чете, дори ако само запомнеше имената на буквите, неговата Агуен щеше да го напусне. А без нея вече никога не би могъл да съчини песен.
Най-сетне намерил покой, по здрач Гуеран се прибра в дъна. Сред прохладните сенки на двора седяха слуги и рицари, разговаряха тихичко и отпочиваха от дългия горещ ден. Докато вървеше към броха, Гуеран зърна Када, седнала на коневръза, да се кикоти с един от войниците. Спомни си недовършената забележка на Лийса за приятеля на Када, затова спря да го огледа — момъкът беше висок, рус, грубовато симпатичен, с присвити сини очи и изпъкнали южняшки скули. Макар че Када изглеждаше омаяна от него, рицарят слушаше нейното бъбрене разсеяно и неохотно — странна работа, защото Када беше красива девойка, с руси коси и приятно закръглено тяло.
Би предпочел да си затваря очите, но съпругата му бе загрижена и то с пълно право — войниците имаха навика да вкарват в беля наивните слугини, а след това да се изплъзват от брака по всички възможни начини. Гуеран обиколи насам-натам из двора, додето намери капитана на войската Дорин, който лениво седеше на една пейка и гледаше гаснещия залез. Седна до него.
— Кой е онзи нов боец в отряда? — запита Гуеран.
— Таник се казва. Пристигна наскоро и негово благородие го прие. Добре върти меча, а пък другото всъщност не е важно.
Гуеран вдигна вежди.
— Не е важно ли?
