И при тези думи я видя — Агуен, Бялата дама с бледо лице, с устни като плодовете на калина и гарвановочерни коси. Не знаеше къде я вижда, дали само в съзнанието си или в някое мрачно кътче на света, ала я различаваше също тъй ясно, както тавана над себе си. А сетне и още по ясно — тя се усмихна, прокара пръсти през косата си и му кимна. Мътната светлина на фенерите се превърна в лунно сияние и го обгърна с мъглива, призрачна белота. Чуваше собствения си глас да пее, но словата бяха загубили смисъла си. Последното, което видя, бе как старият жрец привежда глава, за да долови шепота му.
Гуеран вървеше към кладенеца покрай белите брези. Малката зелена морава, трите стройни дръвчета, сивият каменен зид на кладенеца — всичко бе също тъй отчетливо и реално за него, както и храмът, но от двете му страни се простираше фосфоресцираща млечнобяла пустота, изпълнена със странни мъгли. Приседнала на ръба на кладенеца, Агуен го гледаше с жестока усмивчица.
— Все още ли си мой верен слуга? — запита тя.
— Ваш роб съм, милейди. Животът и смъртта ми са във вашите ръце.
Това като че я задоволи, но човек никога не можеше да бъде уверен, защото вместо очи тя имаше две бледи топчета от фосфоресциращата мъгла.
— Какво искаш от мен?
— Дъждът отказва да се излее над нашата област. Можете ли да ми покажете защо?
— Та какво общо имам аз с дъжда?
— Вие сте премъдрата, която сияе в нощта, сърцевината на силата, златната светлина, моя единствена обич и радост.
Тя пак се усмихна, но вече не тъй жестоко и извърна глава, за да надникне в кладенеца. Гуеран дочу тих плисък на води, сякаш далече долу бавно течеше необятната река на сънищата.
— Имало е убийство — каза тя. — Но проклятие няма. За злодеянието е било отмъстено, както се полага. Попитай сам.
Агуен изчезна, оставяйки подир себе си само тихия шепот на брезите. Гуеран изчака, загледан в трептящите бели воали, изпъстрени тук-там с разноцветни седефени отблясъци. През тях се задаваше мъж, едва различим като кораб сред крайбрежна мъгла. Когато Гуеран го повика, човекът се приближи — млад рицар с руса брада, весели сини очи и широка усмивка, сякаш гърдите му не бяха разцепени от меч. Кръвта непрестанно струеше и се стичаше надолу, но изчезваше още преди да е стигнала до нозете му. Видението бе тъй ясно, че Гуеран неволно извика от ужас. Рицарят го погледна със страховита усмивка.
— От коя страна си, приятелю? — запита Гуеран. — Намери ли покой?
— Земята на Глигана ме роди и ме погреба. Намерих покой, защото брат ми отсече главата на убиеца.
— И беше ли достатъчно отмъщението?
— Беше ли? Запитай се сам… беше ли? — Призракът се разсмя. — Беше ли?
— Смятам, че трябва да е било.
Призракът се запревива от смях. Ридаещият му кикот сякаш призова вятъра и мъглата се завихри, поглъщайки брезите.
— Кой си ти? — запита Гуеран.Не помниш ли? Не си ли спомняш името?
Смехът продължаваше все тъй свирепо, а призракът бавно загуби плътност, затрептя като сянка сред гъстеещите мъгли, като влажно червено петно върху белия фон и накрая изчезна. От мъглата долетя гласът на Агуен:
— Той е получил отмъщение. Внимавай.
Докато гласът й гаснеше, мъглата се сгъсти, обгърна Гуеран във влажен, студен вихър, заподхвърля го насам-натам като сухо листо. Той усети, че тича, препъва се, пропада нейде надолу.
Таванът на храма бе обгърнат в мрачни сенки. Обин въздъхна, разкърши гръб и се приведе към барда.
— Завърна ли се? Остават два часа до разсъмване.
Разтреперан от студ, усещайки в стомаха си твърдата топка на страха, Гуеран се надигна и опита да проговори. Храмът танцуваше пред очите му. Обин го стисна за ръцете.
— В името на Бел — прошепна Гуеран. — Дайте ми малко вода.
Обин плесна два пъти с длани. Двама млади жреци дотичаха с дървени панички в ръце. Обин метна плаща си върху раменете на барда, после му помогна да отпие — първо вода, след това мляко с мед. Вкусът на храната завърна Гуеран към света много по-бързо, отколкото всяко усилие на волята.
— Донесете му и хляб.
Прегладнял като вълк, Гуеран лакомо изгълта хляба, като спираше от време на време за глътка мляко. Едва накрая внезапно си спомни, че се намира в храма на Бел.
— Простете ми, не можах да се удържа.
— Не се извинявай — каза Обин. — Помниш ли видението?
Окървавеният призрак отново изплува в мислите на Гуеран.
— Помня. Как ще го изтълкувате?
— Без съмнение става дума за истинско убийство. Случи се, когато бях още невръстно хлапе, тъй че си го спомням донякъде. Видял си лорд… Карил ли се казваше? Не помня, но той беше водач на Глигановия клан и Ястребите го убиха жестоко. Обаче Бялата дама казва истината, той бе отмъстен, дори дважди, както твърдят някои. Боговете приеха възмездието и не виждам причина великият Бел да е недоволен.
— Е, значи над нашата област няма проклятие, защото това бе всичко, което ми показа господарката.
— Точно така. Преди новолуние ще направим жертвоприношението.
