Тази нощ Джил се помоли на Лунната богиня да пази баща й в Гуингедската война. Едва накрая се сети и помоли за по-скорошен край на войната, та Кълин да я навести. Но войните явно бяха подвластни на някое друго божество, защото минаха цели два месеца, преди да дойде сънят. От време на време сънищата на Джил бяха извънредно ярки и подробни. Видяното в тях винаги се сбъдваше. Също както в случая с Дивите, тя отрано се бе научила да не казва никому за това. В този сън видя как Кълин влиза с коня си в селото.
Събуди се разтреперана от възбуда. Ако се съдеше по късите сенки на всички предмети в съня й, тате щеше да пристигне около пладне. През цялата сутрин Джил работеше най-усърдно, за да запълва времето. Накрая изтича на прага и се загледа в далечината. Слънцето бе увиснало почти право над нея, когато зърна Кълин да води едър кафяв боен кон по стръмната уличка. Изведнъж Джил си спомни, че той не знае за мама. Веднага се шмугна навътре.
— Мако! Тате идва! Кой ще му каже?
— Ох, мътните да го вземат! — Макин се втурна към вратата. — Чакай тук.
Джил се помъчи да остане вътре, но болезнено долови как я окайват мъжете от съседната маса. Израженията им толкова ярко й напомниха за вечерта, когато мама умря, че тя изтича навън. Отсреща Макин разговаряше с баща й, положил съчувствено ръка върху рамото му. Стискайки зъби, тате мрачно се взираше в земята и не казваше нито дума.
На ръст Кълин от Кермор надхвърляше шест фута, имаше горда войнишка осанка, яки плещи, руса коса и ледено сини очи. По лявата му буза се спускаше стар белег, който го правеше страховит дори когато се усмихваше. Простичката му ленена риза беше покрита с прах и мръсотия от дългия път, както и бригите — торбестите вълнени панталони, носени от всички деверийски мъже. На широкия кожен колан висеше неговият единствен разкош — и позор — сребърният кинжал в протрита и изподраскана ножница. Върху сребърната топка на ефеса блестяха три малки издутини, сякаш предупреждаваха хората да се пазят от техния собственик. Когато Макин замълча, Кълин положи ръка върху меча си. Макин хвана поводите на коня и двамата тръгнаха към кръчмата.
Джил изтича срещу Кълин и се хвърли в прегръдките му. Той я стисна здраво. Миришеше на пот и коне — познатият, успокояващ мирис на нейния татко.
— Бедното ми девойче! — каза Кълин. — Гръм да ме удари, непрокопсан баща ти се е паднал!
Задавена от ридания, Джил не успя да проговори. Кълин влезе в кръчмата и без да я изпуска, седна до масата край вратата. Мъжете в дъното оставиха халбите и го загледаха с хладен укор в очите.
— Знаеш ли, тате? — подсмръкна Джил. — Последното, което изрече мама, беше твоето име.
Кълин отметна глава и от гърлото му се изтръгна протяжен, глух вой на непоносима скръб. Макин, който се навърташе наоколо, плахо го потупа по рамото.
— Хайде, стига, момко — промърмори той. — Хайде, стига.
Кълин продължаваше да вие, от гърлото му изригваха стенание подир стенание, докато Макин безпомощно го тупаше по рамото и повтаряше „хайде, стига“. Другите мъже пристъпиха към тях и Джил с ненавист забеляза тънките им усмивчици, сякаш се надсмиваха на тате за тази скръб. Изведнъж Кълин осъзна тяхното присъствие. Той лекичко смъкна Джил от скута си и докато се изправяше, мечът изникна в ръката му като пренесен от деомера.
— И защо да не я оплаквам? Тя бе благопристойна като самата кралица, независимо какво си мислите вие, крастави псета. Смее ли някой от това смрадливо село да ми възрази в лицето?
Мъжете се отдръпнаха предпазливо, стъпка по стъпка.
— Недостойни сте даже да пролея кръвта ви върху нейния гроб. Признайте го.
— Така си е — промърмориха мъжете.
Кълин пристъпи напред и острието на меча проблясна в слънчевите лъчи, долитащи откъм вратата.
— Добре. Махайте се, отрепки… връщайте се да пиете.
Вместо това мъжете се струпаха около вратата, бързайки час по-скоро да се изнижат от кръчмата. Кълин прибра меча с шумен плясък на метал върху кожа. Макин избърса потта от челото си.
— Е, Мако, ти и цялото село можете да мислите за мен каквото си щете, но моята Сериан заслужаваше нещо по-добро от безчестен никаквец като мен.
— Ами… таквоз… — избъбри Макин.
— А сега само ти ми оставаш от нея — обърна се Кълин към Джил. — Незнайни пътища ни чакат, миличко, но ще се справим.
— Какво? Ще ме вземеш ли, тате?
— Да пукна, ако не го сторя. И то още днес.
— Чакай сега — намеси се Макин. — Не е ли по-добре да го обмислиш на свежа глава? В момента не си на себе си и…
— Кълна се в ледовете на всеки пъкъл! — Кълин се завъртя с ръка върху меча. — На себе си съм точно колкото трябва!
— Ами, добре тогава. — Макин отстъпи назад. — Нищо не съм рекъл.
— Събери си дрехите, Джил. Ще отидем на гроба на майка ти и после тръгваме. Не искам повече да видя това смрадливо село.
Щастлива и ужасена едновременно, Джил изтича към стаята си и нахвърля в едно одеяло малкото вещи, които притежаваше. Чу как Макин се мъчи да каже нещо, а Кълин го прекъсва със свирепо ръмжене. Поколеба се, после тихичко повика Дивите. Сивото джудже изплува от въздуха и бавно се спусна към посипания със слама под.
