— Тате ме отвежда. Искаш ли да дойдеш? Ако искаш, ще трябва да ни последваш или да яхнеш коня му.
Когато джуджето изчезна, Джил се запита дали някога ще го види отново.
— Джил! — изрева Кълин. — Престани да си бъбриш и идвай тук!
Джил грабна вързопа и изтича пред кръчмата. Кълин закачи нещата й при своя багаж зад седлото, после я вдигна върху тях. Когато и той яхна коня, Джил го прегърна през кръста и притисна лице към широкия му гръб. Цялата му риза беше нашарена с мътни ръждиви кръгчета, останали от потенето под желязната ризница. Всичките му ризи бяха такива.
— Е — каза Макин, — сбогом, Джил.
— Сбогом. — Изведнъж й се доплака. — И благодаря, че беше толкова добър към мен.
С навлажнени очи Макин размаха ръка. Като внимаваше да не падне, Джил се извърна и също му помаха.
Под долния край на селото растяха свещените дъбове, посветени на Бел — бог на слънцето и крал на всички богове. Между тях погребваха покойниците от селото. Макар гробът на Сериан да не бе отбелязан с камък както гробовете на по-заможните хора, Джил знаеше, че никога не ще забрави къде е. Щом отведе баща си до него, Кълин зарида и се просна отгоре с разперени ръце, сякаш искаше да прегърне любимата си през дебелия слой земя. Джил стоеше разтреперана отстрани, докато най-сетне той млъкна и се надигна.
— Бях донесъл на майка ти подарък от това пътуване — каза Кълин. — И се кълна в боговете, че ще си го получи.
Той извади сребърния кинжал и изряза малък чим, после издълба земята отдолу. Измъкна от пазвата си гривна и я показа на Джил — тънка бронзова ивичка, усукана като въже. Сложи накита в дупката, утъпка пръстта и върна чима на място.
— Сбогом, моя любов — прошепна той. — Колкото и да скитах, никога не съм обичал друга освен теб и се моля на боговете да си ми вярвала, когато ти го казвах. — Изправи се и избърса кинжала в крачола на бригите си. — Повече никога няма да я оплаквам, Джил, но помни колко обичах майка ти.
— Ще помня, тате. Обещавам.
През целия следобед яздиха на изток по тесния черен път между стръмни хълмове и борови гори. От време на време минаваха край ниви, където се зеленееше млада пшеница. Селяните се озъртаха към странната гледка — рицар с дете зад седлото. Скоро Джил се схвана от неудобната поза и цялото тяло почна да я боли, но Кълин бе тъй унесен в мрачни мисли, че тя не посмя да го заговори.
По мръкнало прекосиха една плитка река и стигнаха до крепостните стени на Аверби. Кълин слезе и поведе коня по тесните криволичещи улици, докато Джил стискаше здраво седлото и се озърташе с разширени от почуда очи. Никога през живота си не бе виждала толкова много къщи — трябва да бяха поне двеста. В другия край на града спряха пред порутен хан с голяма конюшня в задния двор, където съдържателят поздрави Кълин по име и сърдечно го потупа по рамото. Джил бе толкова уморена, че дори не помисли за вечеря. Кълин я отнесе горе в някаква прашна стая със скосен таван и постла плаща си върху сламеника. Тя заспа още преди баща й да духне свещта.
Когато се събуди, през прозореца грееше слънце и Кълин бе изчезнал. Джил стреснато скочи от леглото, опитвайки да си припомни как е попаднала в тази непозната, празна стая. След малко Кълин се върна, носеше голям резен хляб и медна паничка с вряла вода.
— Изяж това, миличко — каза той.
Джил доволно огледа хляба с пълнеж от лешници и стафиди. Кълин остави паничката, изрови от чантите на седлото сапун и парче огледало, после коленичи на пода, за да се избръсне. Винаги се бръснеше със сребърния кинжал. Когато го извади, Джил видя гравирания върху острието нападащ ястреб — с този знак Кълин бележеше всичките си вещи.
— Тоя кинжал изглежда страшно остър, тате.
— Така е. — Кълин се зае да сапунисва лицето си. — Разбираш ли, не е чисто сребро, а някаква сплав. Не тъмнее като истинското сребро и много по-трудно се затъпява. Само неколцина златари в цялото кралство знаят тайната му и не я споделят с никого.
— Защо?
— Откъде да знам. Подозрителен народ са тия майстори, дето служат на сребърния кинжал. От мен да го знаеш, не всеки изгнаник или опозорен рицар може да си купи такова оръжие. Трябва да намериш някой от сребърните кинжали и дълго да странстваш с него — да се докажеш, един вид — а после той ще се застъпи за теб пред останалите.
— Трябва ли да му покажеш, че си добър боец?
— Боец… — Кълин започна да се бръсне с точни, отмерени движения. — Вярно, и това го има, но то не е най-важното. Виж какво, сребърните кинжали си имат чест. Всички сме измет, но не крадем и не убиваме без причина. Благородните лордове знаят това и ни вярват дотолкова, че плащат предварително. Ако двама-трима нехранимайковци се вмъкнат между нас и ни създадат лошо име, всичките ще измрем от глад.
— Тате, защо поиска да станеш сребърен кинжал?
— Не говори с пълна уста. Не съм искал. Просто нямах друг избор, това е. Никога не съм чувал за глупак, дето да дойде при нас по собствено желание.
— Не те разбирам.
Кълин се позамисли, бършейки с опакото на ръката си остатъците от пяна по горната си устна.
