— Е — каза накрая той, — никой боец не идва при кинжалите, ако има възможност да живее прилично в някой дън. Ние, мъжете, сме глупци и понякога вършим неща, след които вече никой благородник не ще ни приеме във войската си. Случи ли се така… е, да носиш кинжала е далеч по-добре, отколкото да чистиш конюшните или нещо подобно. Поне си изкарваш залъка с меч в ръката като истински мъж.
— Не вярвам, че си извършил глупост.
За миг по устните на Кълин трепна усмивка.
— Сторих го, наистина го сторих. Преди много време старият ти татко беше рицар в Кермор и се забърка в голяма каша. Никога не погазвай честта си, Джил. Мене слушай. Безчестието е по-страшно и от кръв по ръцете. Лордът съвсем заслужено ме изрита от своя дън и не ми остана нищо друго, освен дългия път.
— Кое?
— Дългият път. Така сребърните кинжали наричат живота.
— Но, тате, какво си сторил?
Кълин се обърна и очите му бяха тъй студени, че Джил се изплаши да не би да я удари. Но той само каза:
— Като се нахраниш, отиваме на пазара да ти купим момчешки дрехи. Роклите хич не ги бива за езда и лагеруване.
И Джил разбра, че никога не ще събере смелост да повтори въпроса.
Кълин удържа на думата си. Накупи й тъй много неща — ботуши, бриги, ризи, дебел вълнен плащ и малка кръгла брошка, за да го закопчава — че Джил направо се смая. Никога не го бе виждала с толкова пари в кесията — все истински, лъскави монети от чисто сребро. Когато попита, Кълин й каза, че бил пленил на бойното поле сина на богат владетел и получил от семейството откуп, за да го освободи.
— Много доблестно си постъпил тате. Не си убил човека, а после си го пуснал на свобода.
— Доблестно ли? Право да ти кажа, миличко, всеки сребърен кинжал мечтае да плени в двубой някой благородник. Пари ни трябват, а не слава. И, мътните да ме вземат, мнозина бедни благородници са забогатели по същия начин.
Джил бе потресена. Пленяването на хора за лична изгода никога не се споменаваше в песните на бардовете и славните бойни предания. Ала все пак парите я радваха, особено когато Кълин й купи пъргаво сиво пони, което тя нарече Гуиндик по името на легендарния древен герой. След като се прибраха в хана, Кълин я отведе в стаята, накара я да се преоблече и безцеремонно подкастри косата й със сребърния кинжал.
— Дългата коса само създава главоболия по пътищата. Гръм да ме удари, ако взема да ти я реша като бавачка!
Джил реши, че навярно е прав, но когато надникна в късчето огледало, просто не можа да се познае. Същото странно чувство изпита и като слязоха да обядват в общата зала на хана. Искаше й се да скочи и да помогне на ханджията Блейр, вместо да седи и да яде яхния заедно с другите посетители. Тъй като беше пазарен ден, кръчмата гъмжеше от търговци с карирани бриги — знак за тяхната професия. Те боязливо оглеждаха сребърния кинжал върху пояса на Кълин и заобикаляха масата им колкото се може по-отдалече. Джил тъкмо довършваше яхнията, когато трима млади рицари нахълтаха шумно и поръчаха пиво. Тя разбра, че са от войската на някой владетел, защото върху ризите им беше извезан един и същ герб с бягащи елени. Застанаха до вратата и създадоха толкова работа на Блейр, че когато Кълин привърши пивото, трябваше сам да си налее. Докато се връщаше с пълна халба, той мина край тримата рицари. Единият пристъпи напред и нарочно го блъсна по лакътя, за да разлее пивото.
— Гледай къде стъпваш — изкиска се рицарят. — Сребърен кинжал.
Кълин остави халбата и се обърна към него. Джил се изкатери върху масата, за да вижда по-добре. Ухилени, другите двама отстъпиха към стената.
— Белята ли си търсиш? — запита Кълин.
— Не бе, само казвам на един тъп сребърен кинжал да гледа къде стъпва. Как ти е името, нищожество?
— Кълин от Кермор. А тебе какво те засяга?
Сред настаналата мъртвешка тишина всички извърнаха глави към тях. Другите двама рицари припряно хванаха приятеля си за раменете.
— Стига, Гръфид. Пий си проклетото пиво и толкоз. Още си млад за умирачка.
— Махайте се — изръмжа Гръфид. — Страхливец ли ме наричате?
— Глупак си ти. — Другият рицар се озърна към Кълин. — Виж какво, извинявай.
— Не се извинявай от мое име — кресна Гръфид. — Свинска пръдня не давам, ако ще да е самият Адски владетел! Слушай, сребърен кинжал, не вярвам и на половината от онуй, дето го разправят за теб.
— Нима? — Кълин положи ръка върху меча.
В залата сякаш ахнаха даже стените. Джил притисна устата си с длан, за да не изкрещи. Неколцина клиенти изплашено се отдръпнаха.
— Хей! — викна Блейр. — Не в моя хан!
Късно — Гръфид вече бе извадил меча. С кисела усмивка Кълин изтегли своя, но небрежно отпусна острието почти до пода. Стана толкова тихо, че Джил чу ударите на сърцето си. Гръфид пристъпи, замахна… и мечът му отхвръкна. Отсреща хората се разбягаха с крясъци, докато оръжието с трясък се стоварваше на пода. Кълин бе вдигнал меча си, но го държеше все тъй нехайно, сякаш се готвеше да посочи нещо. Върху острието тъмнееше кърваво петно. Псувайки задъхано, Гръфид стисна дясната си китка. Изпод пръстите му бликаше кръв.
— Призовавам всички за свидетели, че той замахна пръв — каза Кълин.
