Докато двамата приятели на Гръфид го мъкнеха към вратата, из залата се надигна развълнуван шепот. Пребледнял като платно, Блейр изтича подир тях да им занесе изтървания меч. Кълин избърса кръвта от острието в крачола на бригите си, прибра го в ножницата, взе халбата и се върна на масата.
— Долу, Джил! — сопна се той. — Къде ти е възпитанието?
— Само исках да погледам, тате. Страхотно беше. Изобщо не видях как го направи.
— И той не видя. Е, Джил, сега ще си довърша пивото, после събираме багажа и тръгваме.
— Нали щяхме да пренощуваме тук?
— Щяхме.
Блейр дотича запъхтян.
— Кълна се в розовите задници на боговете! Често ли ти се случват такива работи?
— Прекалено често. Тия недорасли псета май мислят, че е кой знае каква чест да убиеш Кълин от Кермор. — Кълин отпи дълга глътка. — Досега никой не е спечелил нещо повече от строшена китка, обаче, бога ми, взе да става досадно.
— Сигурно. — Блейр потръпна зиморничаво. — Е, девойче, странен живот те чака с него по пътищата. И адски странна съпруга ще излезе от теб някой ден.
— Няма да се омъжа за човек, който върти меча по-зле от тате. Значи сигурно изобщо няма да се омъжа.
През целия следобед препускаха без почивки и спряха едва около час преди залеза, когато Кълин прецени, че са се отдалечили достатъчно от приятелите на Гръфид. Намериха един селянин, който разреши да пренощуват в края на пасището му и им продаде овес за коня на Кълин и новото пони. Докато Кълин събираше сухи дърва из близката горичка, Джил върза конете за колчета с дълги въжета. Трябваше да подскача върху колчетата с цяла тежест, но накрая успя да ги забие. Тъкмо се връщаше към бивака, когато сивото джудже изникна от въздуха право пред нея и заподскача. С радостен смях Джил го грабна в прегръдките си.
— Значи ме последва! Колко се радвам!
Джуджето се ухили широко и метна ръчички около шията й. На допир бе сухо, някак люспесто и миришеше на прясно разорана земя. Без да помисли, Джил го понесе към бивака, разказвайки през цялото време за случките по пътя. То слушаше най-внимателно, после изведнъж с уплаха се сгърчи в ръцете й и посочи настрани. Джил видя, че Кълин тича към нея с наръч дърва и очите му са присвити от гняв. Джуджето изчезна.
— Джил, в името на всички богове! — кресна Кълин. — Каква е тая проклета… игра ли да го нарека, що ли? Да си приказваш сама и да се правиш, че носиш нещо.
— Нищо, тате. Просто си играя.
Кълин захвърли дървата.
— Да ги нямаме такива. Ходиш и си говориш сама като малоумна. Ако толкова ти се приказва, ще ти купя кукла.
— Благодаря, имам си.
— Тогава защо не разговаряш с нея?
— Ще разговарям, тате. Обещавам.
Кълин сложи ръце на кръста си и я огледа от глава до пети.
— И на какво точно си играеше? Пак ли почна с ония глупости за Дивите?
Джил наведе глава и взе да ровичка из тревата с връхчето на ботуша си. Кълин я зашлеви през лицето.
— Не искам повече да чувам за това. Никакви приказки насаме.
Джил прехапа устна, за да не се разплаче.
— Няма, тате. Обещавам.
— Ох! — Внезапно той коленичи пред нея и положи ръце върху раменете й. — Извинявай за плесницата, миличко. Напоследък горкият ти стар татко съвсем се е вкиснал. — Кълин се поколеба и личеше, че е смутен. — Изслушай ме, Джил. Много хора в това кралство вярват, че Дивите съществуват наистина. Знаеш ли още в какво вярват? Че всяка жена, която може да ги вижда, е вещица. Знаеш ли какво може да те сполети, ако някой чуе как разговаряш с Дивите? Голяма беля може да стане, нищо че си още девойче. Не искам да си пробивам път с меча през тълпа от селяци, докато те пребиват до смърт.
Джил изстина цялата и се разтрепера. Кълин я грабна в прегръдките си, но тя едва се удържа от желанието да го отблъсне и да побегне напосоки из гората. Нали ги виждам, мина й през ума, значи ли това, че съм вещица? Ще се превърна ли в грозна старица, та да урочасвам хората и да ги тровя с билки? Когато осъзна, че не може да сподели тия страхове с баща си, тя се разплака.
— Е, хайде, хайде — прошепна Кълин. — Извинявай. Не мисли повече за това и дай да хапнем нещичко. Обаче сега знаеш защо не бива да бъбриш за Дивите, ако някой може да те чуе.
— Няма, тате. Честно-пречестно обещавам.
Посред нощ Джил се събуди сред посребрен от луната свят. Сивото джудже бе приклекнало край главата й, сякаш стоеше на стража. Тъй като Кълин хъркаше гръмко, Джил се осмели да прошепне:
— Ти си ми най-добрият и най-верният приятел, обаче не искам да стана вещица.
Джуджето енергично поклати глава.
— Вярно ли е? Само вещиците ли те виждат?
Повторното отрицание я поуспокои. Джуджето лекичко я потупа по бузата, после изчезна с полъх на вятър, който сякаш накара луната да затанцува. Джил дълго лежа будна, усмихвайки се от облекчение. И все пак знаеше, че тате е прав; отсега нататък трябваше да бъде много предпазлива.
