— Не ще и дума, уместен дар. А сега за цената. Срещу такъв меч обикновено взимам един добър кон.
— Какво ще речете за една златна монета? — хладно се усмихна Лодлейн. — Имам пари, за разлика от вонящите дрипльовци по тия места.
— Великолепно. Наистина добра цена.
— Даже прекалено добра, но за някои неща човек не бива да се пазари.
Макар че се престори на потресен от последните думи, Дрегид побърза да грабне от ръката на Лодлейн деверийския златен регал. Даже намери парче платно, за да увие меча, придружи клиента до коня и задържа юздите докато Лодлейн се качваше на седлото. Съветникът кимна високомерно и се отдалечи с изяществото на човек, който е прекарал почти целия си живот в езда. Дрегид озадачено се почеса по брадата.
— Странен човек, девойче. Всякакъв народ съм виждал в занаята, ама тоя е наистина странен.
— Прав си. По едно време се зачудих дали не купува меча, за да намушка господаря си.
— Чудна работа, и на мен ми хрумна нещо подобно. Ама и ние сме едни… чешем си езиците за човек, дето изобщо не го познаваме. Ами видя ли му коня? Западняшки е — от ония, дето съм тръгнал да търся. Господарят трябва много да го цени, за да му даде толкова скъпо животно.
Тази нощ Джил видя в съня си нещо нелепо, но тъй ясно и последователно, дотолкова изпълнено с дребни подробности, че по-късно въпреки всички съмнения трябваше да го приеме за истина. Видя как Лодлейн сваля дрехите си сред някаква стая, после пристъпва към прозореца. Чу го да пее високо на непознат език; сетне около него изведнъж бликна синкава светлина и той се преобрази в огромен червен ястреб. Когато се хвърли от перваза и полетя над полето, тя сякаш летеше малко по-високо от него. Внезапно той се стрелна надолу като истински ястреб и след малко се извиси със заек в човката. Едва сега Джил осъзна неестествените му размери. Стресната, тя подскочи и се събуди. До нея спокойно хъркаше Кълин. Сънят беше тъй отвратителен, че я побиха тръпки.
За да прогони спомена, тя стана и отиде да се разходи край реката. Под лунните лъчи Дивите на водата лудуваха из плитчините и ги изпълваха с рой лица от сребриста пяна. Когато потопи ръка, за да ги повика, те се струпаха наоколо и взеха да трият лъскави гръбчета в пръстите й.
— Познавате ли съветника Лодлейн?
Ужасът им бликна насреща й като вълна. Те изчезнаха безследно и реката се превърна в обикновена течаща вода. Джил изтича обратно към лагера и се зави презглава, сякаш това можеше да я скрие.
За нейно голямо облекчение, на следващия ден керванът потегли рано, изтрополи по платения мост и се отправи на запад, оставяйки Лодлейн далече назад. През цялото утро хора и мулета бавно пътуваха през процъфтяващите земи на Елдид, покрай ниви с каменни огради по синорите, кръгли селски къщурки и пасища, по които пасяха бели крави с ръждивочервени уши. Джил ту яздеше най-отзад заедно с Кълин, ту избързваше отпред при Дрегид, който като истински търговец страшно обичаше да приказва. От него узна още за целта на пътешествието.
— Наричаме ги западняшки коне — обясни Дрегид. — Дори и кобилите им са по-високи от нашите жребци, а по-издръжливи от тях не се намират по целия свят. Но най-важното е друго, девойче. Някои от тях са златисти… е, всъщност жълтокафяви, но като ги огрее слънцето, можеш да се закълнеш, че са от чисто злато.
— Проклятие! Един сребърен кинжал сигурно цял живот да събира, пак няма да има пари за такъв кон.
— И за половин няма да събере. Западняците им знаят цената и се пазарят здравата. Обаче си струва. Ако намеря добър златен жребец за разплод, гуербретът на Каминуейн ще го вземе за две златни монети.
Джил ахна. За две златни монети можеше да се купи приличен чифлик. Изведнъж отново си спомни как Лодлейн даде цял деверийски регал за един меч, който струваше три пъти по-малко. Защо толкова държеше да си хвърли парите на вятъра? В паметта й смътно се мярнаха откъси от преданията на бардовете и най-сетне тя си припомни упоритата мълва, че ако майстор на деомера иска да омагьоса някакъв предмет, в никакъв случай не бива да се пазари за него.
— Кажи ми нещо — обърна се тя към Дрегид. — Мислиш ли, че наистина има деомер?
— Е, право да ти кажа, девойче, повечето хора смятат тия неща за глупост, обаче аз съм виждал туй-онуй. — Дрегид се усмихна лукаво. — Чини ми се, че ще ти е много интересно да видиш западняците.
Макар че Джил се опита да изкопчи още подробности, той отби всички въпроси с категоричното: „чакай и ще видиш“. Но още същия ден тя взе да усеща какво е имал предвид. Колкото по на запад отиваха, толкова по-храбро ставаше сивото джудже — вече изникваше отпред върху седлото й даже когато наблизо имаше хора. Широката му уста бе зяпнала в блажена усмивка, зелените му очи блестяха от възбуда, а костеливите му ръчички стискаха юздите и ги разтърсваха, сякаш подканваха коня да побърза. Най-сетне Джил изостана далече от кервана, за да поговори с джуджето.
— Знаеш къде отиваме, нали? Харесваш ли западняците?
То енергично кимна, после метна ръце около шията й и я целуна по бузата.
