И той се отдалечи, без да поглежда назад.
— Хей — обади се един от мулетарите. — Тоя старец да не е изкуфял?
— О, не бих казал — отвърна Дрегид, като се почесваше замислено по брадата. — Пада си малко чешит, но умът му сече като бръснач.
Мулетарите се спогледаха недоверчиво.
— Изкуфял трябва да е — промърмори Кълин. — Инак защо ще скитосва със западняците?
Джил благоразумно премълча, но си помисли, че скитането с този народ може да не е чак толкова неприятно.
По късно тази вечер откъм лагера на западняците долетя музика. Най-напред над огряната от лунни лъчи степ се разнесе печален женски глас. Сетне още три гласа подхванаха мелодията, която изглеждаше учудващо нестройна, докато Джил не се досети, че пеят в четвъртинки тонове, също като бардекските менестрели, срещани понякога из пристанищните градове. Внезапно се присъединиха и инструментите — ясни, прохладни звуци на нещо като арфа, после някакво непрестанно бръмчене и и накрая малко барабанче. Музиката ставаше все по-бърза, преливаше от мелодия в мелодия почти без прекъсване. Кълин и мулетарите се събраха на куп и насочиха цялото си внимание към заровете. Джил тихичко се измъкна към края на лагера. Между пъстрите шатри отсреща пламтяха факли. Като привлечена от деомер, Джил пристъпи натам, но изведнъж Кълин я сграбчи за раменете.
— Какви ги вършиш? — изсъска той.
— Просто слушах.
— Не ми пробутвай тия фъшкии. Слушай, да не си посмяла да се измъкнеш. Ония там са като диви животни, обаче не бих се учудил, ако допаднеш на техните мъже.
— О, богове! Тате! Защо си въобразяваш, че всеки мъж, когото срещна, бърза да ме вкара в леглото?
— Защото най-често е точно така, запомни го. А сега идвай. И край огъня можеш да слушаш тая проклета гюрултия.
В западен Елдид парите представляваха сериозен проблем дори и за най-заможния тиерин. Тъй като Дън Канобейн беше само лятна резиденция, Ловиан трябваше да получи сумата за зестра на сапунджийската щерка от основното си имение, Дън Гуербин. Когато парите най-сетне пристигнаха, Родри узна неприятната новина, че майка му желае той да ги връчи лично.
— Защо да не иде шамбеланът? — развика се Родри. — Или онзи лентяй, старшият коняр? Тъй де, поне да си заслужат хляба и медовината.
Ловиан скръсти ръце и го изгледа строго. Родри с въздишка взе дисагите от масата и се отправи към конюшнята.
Утрото беше ясно и слънчевите лъчи огряваха буйната зелена ливада, а далече долу под скалите океанът искреше като сандъче със синьо-зелени скъпоценности, но Родри потегли със свито сърце. Олуен ще се разплаче, каза си той, и ще стане ужасна сцена. Едно беше да катурнеш в леглото някоя девойка от простолюдието, а съвсем друго — да си признаеш, че я харесваш и с нея ти е по-приятно, отколкото с жена от твоята класа.
Градчето Канобейн се гушеше около малко пристанище в процепа между скалите, където бе устието на Брог — плитък поток, заслужаващ гордото име „река“ само през зимата. Три дървени кея обслужваха рибарските лодки, а имаше и един по-голям за сала, който караше стоки и пътници до остров Умглейд, разположен на десетина мили навътре в морето. Край пристанището бяха струпани в неправилен кръг около четиристотин къщи. Макар че сапунджийската работилница на Исгерин се намираше почти на една миля от града, за да не безпокои хората с вонята на лой, семейството му живееше в кръгла къща близо до залива. Ухажването на Родри бе постигнало успех тъкмо защото Исгерин и жена му по цял ден работеха далече от Олуен, която се грижеше за по-малките деца.
Щом слезе от седлото и поведе коня по тесните криви улички, Родри разбра, че е настанало най-неприятното утро в живота му. Както винаги, гражданите се кланяха, но той забелязваше как се споглеждат и едва сдържат злорадите си усмивки. Лордът си оставаше лорд, а беднякът — бедняк, но сатирата винаги е била оръжие на онеправдания и Исгерин явно я използваше с пълна сила. Родри върза коня зад къщата и се вмъкна като крадец.
Олуен режеше ряпа на очуканата кухненска маса. Беше стройно петнайсетгодишно девойче с пухкаво личице, големи сини очи и чаровна усмивка. Тази сутрин обаче в погледа й нямаше веселие.
— Аз такова… донесох ти нещо — избъбри Родри и остави дисагите върху масата.
Олуен кимна и избърса длани в престилката.
— Доволна ли си от обезщетението? — запита Родри.
Тя кимна отново и се зае да развързва дисагите.
— Майка ми праща малко мед и други работи. — Родри усети, че го обзема отчаяние. — За подсилване, тъй каза.
Тя кимна за трети път и почна да вади бурканчета и торбички.
— Моля те, Олуен, няма ли да кажеш нещо?
— Какво искаш да ти кажа?
— О, мътните да го вземат, откъде да знам?
Олуен извади малкото сандъче с парите, отвори го и дълго се взира в сребърните монети — нейната надежда за свестен живот. Докато ги броеше една по една, Родри нетърпеливо крачеше напред-назад.
— Кълна се в Богинята — изрече тя най-сетне. — Майка ти е достойна жена.
— Не е само тя. И аз исках да те подсигуря както трябва.
— Наистина ли?
— Наистина. О, богове, за какъв ме мислиш?
Олуен уморено се замисли над въпроса.
