— Да, знам го. — Западнякът сведе глава настрани и я огледа с лека усмивка. — Досега не бях виждал нито една от вашите жени. Всички ли са толкова красиви?
Като забеляза смущението й, той се поклони с весел смях.
— Кажи на Дрегид, че ще доведем останалите.
Двамата се отдалечиха тъй плавно, сякаш летяха над земята и тревата се разтваряше да им стори път. Малко по-настрани ги чакаха два златни коня. Джил ги изпрати с поглед докато изчезнаха в далечината.
Около пладне от степите се зададе дълга колона конници, които водеха пред себе си табун коне. Групата се оказа цял клан заедно с жените и няколко деца — всички облечени по един и същи начин, само че жените носеха косата си на стегнати плитки, също като деверийките от времето на Зората. Нямаха каруци и влачеха имуществото си на носилки, теглени от коне. На около двеста метра от лагера на Дрегид те спряха и започнаха да се настаняват. Джил гледаше прехласната как в това организирано гъмжило едни бързат да помогнат за издигането на кръглите кожени шатри, други разопаковат багажа, а трети пускат конете на паша. След по-малко от час лагерът беше готов, сякаш стоеше тук открай време — оживен, шумен бивак от пъстри шатри, сред които търчаха деца, кучета и цели рояци Диви.
— Малко остана да чакаме — каза Дрегид. — Щом се приготвят, ще дойдат веднага.
И наистина, скоро западняците се зададоха да видят какво е докарал. Поотделно или на двойки, те обикаляха сред подредените тенджерки, ножове, мечове, брадви, лопати и остриета за стрели. Понякога приклякаха да огледат по-добре някой предмет, после безмълвно го връщаха на място. Когато привикна с тях, Джил реши, че й изглеждат красиви. Бяха изящни и стройни, надарени с вродената гордост на диви елени. Изненада я, че мулетарите и дори самият Кълин ги гледат с презрение. През целия следобед хората от кервана седяха край потока с гръб към гостите и се забавляваха с игра на зарове. Само Джил и Дрегид останаха на тревата около стоките в очакване на купувачи.
Когато слънцето взе да клони към залез, един младеж донесе кожен мех с медовина.
— Добър ден — каза той. — Доволни сме от дреболиите, които предлагаш.
— Това радва сърцето ми, Дженантар — отвърна Дрегид. — Значи утре ще търгуваме?
— Да. — Дженантар му подаде меха. — Това е за твоите хора, да си подсладят малко душите.
Явният намек, че знае за презрението на керванджиите, дълбоко смути Джил, но западнякът само се усмихна накриво, докато Дрегид се отдалечаваше с подаръка. Когато Дженантар седна до нея, сивото джудже изникна в скута й, ухили се доволно и се облегна назад.
— Хей! — сепна се Дженантар. — Ти виждаш Дивите!
— И ти ли ги виждаш?
— Целият ни народ ги познава. На нашия език името им означава „малки братя“.
Като се взря в сивите му котешки очи, Джил наистина усети сродството, макар Дивите да бяха грозни и уродливи, а западняците стройни и красиви.
— Знаеш ли — каза Дженантар, — с нас язди и един човек от твоя народ. Мисля, че би желал да те види.
Без да каже повече нито дума, Дженантар се изправи и тръгна към лагера, а Джил остана да се чуди дали не го е обидила с нещо.
Вече се свечеряваше, когато откъм лагера на западняците се зададе някакъв старец. Макар да беше облечен като тях, очите и ушите му изглеждаха нормални, затова Джил предположи, че е онзи човек, за когото й спомена Дженантар. Старецът беше нисък и строен, но с изненадващо мощни ръце и рамене, големи кафяви очи и буйна бяла коса, щръкнала на две снопчета над челото, което му придаваше известно сходство с бухал. Когато приклекна до Дрегид с отпуснати между краката ръце, стойката му също изглеждаше някак птича. Оказа се, че търговецът познава новодошлия; представи го с името Адерин и Джил неволно се изкиска, защото думата означаваше „птица“.
— Дойдох да те помоля за услуга, Дрегид — каза Адерин. — Трябва да замина за Канобейн и бих предпочел да пътувам с кервана, а не сам.
— Добре си дошъл, но защо? Да не би да ти е домъчняло за родните места?
— Не съвсем. — Въпросът беше шега и Адерин се усмихна. — За жалост ще си имаме неприятности с правосъдието. Един от нашите уби човек и избяга. Трябва да го върна.
— Наистина неприятно. Обаче сигурно лесно ще го откриеш. Такъв като него ще бие на очи между елдидците.
— Не съвсем. Разбираш ли, в жилите му тече смесена кръв.
— Съветникът Лодлейн.
Джил прехапа език, но думите вече бяха излетели от устните й. Когато Адерин се извърна, тя изпита чувството, че погледът му я пронизва, сякаш би могъл да я прикове, както суеверен селянин приковава мъртва сврака върху стената на хамбара си.
— Вярно, Лодлейн се казва. А ти сигурно си Джил.
— Да. — Беше сигурна, че не е казвала името си на нито един от западняците. — Да не би да сме се срещали, добри ми сър?
— Срещали сме се, но не така, че да помниш. — За миг Адерин сякаш се натъжи от това. — Но защо го нарече съветник Лодлейн?
— Ами… защото така се представи. Сега е в свитата на лорд Корбин от Бръдлин.
— Тъй ли? Ама че странна работа! Е, поне вече знам къде да го намеря. — Адерин се изправи и хвърли поглед из мрака. — Наистина много странно…
