Тази вечер лагеруваха на пасището край последната ферма по елдидската граница и Дрегид изтъргува малко евтини стоки срещу сено и овес. На другия ден Джил разбра причината. Само един час след тръгването наближиха вековна гора, същински непроходим гъсталак от стари дъбове и папрат, където оскъдната трева беше бледа и хилава.
През целия ден следваха една тясна пътека през първобитните дебри, а наоколо дънерите растяха толкова плътно, че погледът не проникваше по-навътре от десетина крачки. Пренощуваха на тясна полянка, където едва се намери място за хората и мулетата. До късно седяха сгушени край огъня и разговаряха шепнешком. От време на време ту един, ту друг мулетар рязко се обръщаше и надничаше из гората, сякаш имаше чувството, че ги дебнат, после смутено се смееше на собствената си глупост. Джил обаче знаеше, че ги дебнат. Виждаше как в околния мрак Дивите са се струпали по клоните и любопитно зяпат тия пришълци по техните земи.
Следващият ден мина по същия начин, но сега се изкачваха по полегато нагорнище, което предвещаваше хълмове в далечината. И хора, и мулета се обливаха в пот, докато лъкатушеха нагоре по пътеката сред влажния горски сумрак. Най-после, около четири часа след пладне, излязоха до буйна река, която се пенеше из дълбока клисура. Над нея описваше изящна дъга висок каменен мост, построен не по-зле от който и да било в Девери. От двете му страни бяха изваяни плетеници от лози и клони, а тук-там между шарките се мяркаха странни знаци, навярно букви от някаква съвсем непозната азбука. Докато керванът се изнизваше по моста, Джил огледа каменната резба. На няколко места измежду каменните клони надничаха изваяните лица на Диви.
— Дрегид! — подвикна тя. — Западняците ли са построили този мост?
— Те трябва да са, девойче. Няма кой друг.
Значи западняците можеха да виждат Дивите също като нея. Това би обяснило защо дребните същества са толкова храбри по тия места. Вечерта, когато отново лагеруваха на поляна, Дивите надойдоха да огледат отблизо странните пришълци. Те обикаляха, зяпаха мулетарите, пипаха всеки лъскав предмет с дългите си заострени пръсти и от време на време пощипваха конете, за да ги гледат как ще подскачат. Макар че единствено Джил ги виждаше, повечето хора усещаха нещо странно. Мулетарите станаха мрачни, не се отделяха един от друг, упорито играеха на зарове и се караха за всяко хвърляне. По някое време Кълин се намесваше, успокояваше всекиго поотделно и разрешаваше споровете. Джил взе да разбира защо Дрегид държеше да вземе баща й.
За щастие към пладне на следващия ден керванът излезе от гората. С изкачването дърветата наоколо постепенно оредяваха, докато най-сетне и последните останаха назад, а отпред се ширна просторно плато. Разлюляната от вятъра степ стигаше чак до хоризонта като необятно зелено море. Макар че Джил с радост напусна дебрите, в равнината също имаше нещо странно — може би просто защото никога не бе виждала такава пустош.
— Няма ли градове или нещо подобно? — запита тя.
— Не, доколкото знам. Но пък и не съм ходил много далече. След няколко мили ще стигнем до мястото, където спирам на лагер и чакам западняците да ме открият. Те винаги знаят кога пристигам. Като по магия.
Джил предположи, че Дивите им съобщават, но разбира се, нямаше намерение да споделя това с Дрегид. Когато достигнаха мястото за лагер край един бистър поток, стотици Диви се струпаха наоколо, огледаха кервана и внезапно изчезнаха.
Тази нощ Джил дълго не можа да заспи. Събуждаше се, лягаше по гръб и гледаше сияйната ивица на Снежния път сред звездите, които по тия места сякаш бяха много по-близо. Въпреки тревогите си, през цялата нощ не чу никакъв шум около лагера, но на разсъмване се явиха двама западняци. Когато се събуди за последен път, Джил ги видя как стоят търпеливо на няколко крачки от нея и чакат хората да се наспят. Бяха високи и стройни, с дълбоко хлътнали очи и бледоруса коса, досущ като Лодлейн. Лицата им биха били красиви, ако не бяха ушите — дълги и изящно изострени като връхчета на раковини. Макар Дрегид да я бе предупредил, че западняците подрязват по този начин ушите на своите деца още преди да навършат година, гледката я стресна. Бяха облечени с кожени панталони, ботуши и платнени туники, покрити с разкошна бродерия на цветя и лози, които се прехвърляха през раменете им към гърба.
Тъй като спеше почти напълно облечена, Джил стана и пристъпи боса към тях. Когато се приближи, очите им й поднесоха нова изненада. Имаха толкова огромни ириси, че бялото около тях едва се забелязваше, а зениците бяха вертикално издължени, като на котка. Е, това и на бебе не могат да го направят, помисли си Джил, интересно как ли ще го обясни Дрегид. Чувството за среща с нещо напълно чуждо я обзе толкова силно, че тя едва не изписка, когато единият заговори на съвършен деверийски език:
— Добро утро, прекрасна девойко. Да търгуват ли са дошли твоите сънародници?
— Така е. Водачът ни се казва Дрегид.
