Заклещени между дъна и атаката на лорд Родри, враговете изпаднаха в паника. Една групичка слепешком се втурна напред. Кълин зърна Албарал да пада и рязко се завъртя към него. Дрегид с рев скочи на опразненото място. С крайчеца на окото си Кълин видя как тоягата профуча из въздуха и един враг рухна с разбита глава. Друг замахна към Албарал, но в гърба му се впи стрела. Със светкавично мушкане Кълин уби последния. Сетне захвърли щита и сграбчи ръката на Албарал, който опитваше да се надигне. Западнякът се вкопчи в рамото на Кълин и увисна като парцалена кукла. От носа и устата му бликаше кръв. Котешките очи подириха погледа му и кой знае защо вече не изглеждаха чужди.
— Открай време си знаех, че този дън ще види смъртта ми — промълви Албарал. — Но не съм и допускал, че ще го отбранявам.
Закашля се и по устните му избиха кървави мехури. Залитайки под тежестта му, Кълин се приведе да го положи долу, но Албарал умря още преди да докосне земята и върху устните му застина усмивка от тая предсмъртна шега.
— Проклятие! — прошепна Кълин.
Наоколо кънтяха радостните възгласи на мулетарите. Кълин затвори очите на Албарал, скръсти ръцете му върху гърдите и когато се изправи, насреща му стоеше Родри. Двамата се спогледаха мълчаливо. Кълин бе сигурен, че го познава; колкото и невероятно да изглеждаше, имаше чувството, че този млад лорд му е по-близък от брат. После усещането изчезна като по деомер. Родри съчувствено положи ръка върху рамото му.
— Приятел ли загуби?
— Да. Е, случва се.
— Така е, сребърен кинжал.
Кълин тежко въздъхна, кимна и с изненада разбра, че е казал истината. Албарал му бе станал приятел тук, на портата. В този момент дотичаха другите двама западняци. Като видя Албарал, Дженантар нададе вой и се хвърли върху трупа, но Калондериел просто застина с ръце на кръста, напрегнат като струна.
— Още един — прошепна той. — Убит от смрадливите Кръглоухи.
После отметна глава и изрева на своя език една дума, чието значение би разбрал всеки — мъст. Кълин и Родри се спогледаха, после тръгнаха настрани, за да оставят западняците насаме със скръбта им. Когато се отдалечиха, озадаченият лорд се обърна към Кълин.
— Западняци? Как са се замесили в тази история?
— Всичко е адски странно, милорд. А онези хора не бяха разбойници. Какво ще речете, ако ви кажа, че зад всичко стои съветникът Лодлейн от Дън Бръдлин?
Родри като че искаше да възрази; после сведе очи към един разцепен вражески щит — зелено поле с кафяв ръб.
— Кълна се в косматите топки на Адския властелин! Та това са цветовете на Корбин. Хей, сребърен кинжал, търсиш ли си работа? Май вече си спечелил първата битка от една открита война.
Ловиан сърдито се питаше къде се бави Родри с войската, когато пристигна Амир със съобщението. Макар че пред него запази самообладание, новината дълбоко я разтревожи. Знаеше, че в Западен Елдид няма разбойници по простата причина, че липсваха кервани, от които да се издържат. За вечеря седна с двете си компаньонки Даниан и Медила сред зловещата тишина на опустялата зала. Хапна малко, после реши, че изобщо не е гладна.
— Милейди е много тревожна — каза Медила.
— Така е. Глупаво беше Родри да потегля така из пущинаците.
Жените кимнаха. Тъмнокосата, стройна Даниан и русата, пухкава Медила наближаваха четирийсетте. Родени в благородни семейства, те бяха по-скоро приятелки на Ловиан, макар че и служеха от двайсет години насам, за да избегнат по-неприятната участ — брак с омразни мъже, подбрани от бащите им. Освен това двете умни жени й служеха и за съветнички; Ловиан знаеше, че каквито и интриги да се развихрят наоколо, може да разчита на тяхната безупречна вярност.
— Тази вечер нещо ми е домъчняло за Тингир. Рядко се случва, но един съпруг има и добри страни.
— Да, той наистина знаеше да воюва — каза Даниан.
— Е, Дан, значи мислиш, че онези хора всъщност не са разбойници?
— Точно така. Чудех се дали да не пратим вест на Слигин.
— Добра идея. Можем да пратим някое момче от конюшнята. Онзи млад войник, дето пристигна, сигурно е смъртно уморен.
Ловиан се канеше да повика Карадок, когато от двора долетя тропот на хора и коне, примесен с възгласите на посрещачи. С надеждата това да е Родри, Ловиан скочи от стола, но в залата влезе Слигин, следван по петите от Невин.
— Я гледай ти! — възкликна Ловиан. — Милорд, тъкмо се канех да ви пратя вест.
— Без съмнение, ваша светлост. — Слигин леко подгъна крак, което можеше да мине и за коленичене. — Нашият добър билкар ми каза, че Родри хукнал като луд да гони разбойници. Разбойници ли? Ха!
— Случайно ги зърнах по пътя, ваша светлост — добави Невин. — Събирах валерианов корен из пущинака.
— И кравешки лайна да си събирал, все тая — изсумтя Слигин. — Важното е, че имаш ум в главата и веднага дойде при мен. Ваша светлост, нося и други тревожни новини.
Изведнъж Ловиан забеляза, че в залата влизат въоръжени мъже — двайсет, трийсет, почти четирийсет на брой. Повечето бяха от войската на Слигин.
— Даниан, викни слугите да донесат на хората пиво — нареди Ловиан. — Невин, заповядай с нас на чаша медовина. Мисля, че си я заслужил.
