Когато седнаха, Слигин разказа новината. Само двайсетина минути след Невин от север пристигнал пратеник на съседа му, лорд Едар, с вестта, че Корбин и неговите съюзници са събрали армия. Самият Едар вече бил пратил жена си с децата при брат й далече на изток и обещал да се присъедини към войската на Слигин в Канобейн.
— Ще пристигне след два дни. Вестоносецът се канеше да продължи към вас, но реших лично да ви донеса новината. Позволих си да я разпратя и до другите верни васали. Мисля, че няма време за губене.
— Благодаря — каза Ловиан. — Пък и май нямаше да намеря достатъчно вестоносци.
— Да, така разбрах от Невин. Мрачна работа, а? Ако беше налетял враг, колко време щяхте да удържите Дън Канобейн само със слугите, ваша светлост?
— Все някак щях да ви дочакам, милорд, но благодаря на боговете, че не се наложи.
— Така си е. — Слигин замислено отпи от медовината. — Е, другите ви съюзници би трябвало да пристигнат утре. Казах им да препускат и през нощта, ако се наложи. Преди да потеглим, ще ви оставим добра охрана.
— Значи смяташ да потеглите на север срещу Корбин?
— На запад, милейди. Родри е нейде из пущинака и с какво разполага? Петдесет бойци плюс някой и друг страхлив пазач от кервана. Корбин е събрал поне двеста души и се обзалагам, че в момента препуска право на запад.
Ловиан прехапа устни, за да не изпищи.
— Не се безпокойте излишно, ваша светлост — намеси се Невин. — По-късно и аз ще споделя някои интересни новини.
— Милорд — каза Адерин, — знам, че нямате основания да ми вярвате, но кълна ви се, говоря самата истина.
Родри с мъка потисна желанието да сграбчи стареца за раменете и да го разтърси. От един час насам бе изслушал толкова приказки за деомер, че странните приказки сякаш буквално заплашваха да го удавят. Обърна се към Кълин, който седеше наблизо до лагерния огън сред двора. В танцуващите отблясъци лицето на сребърния кинжал беше безстрастно и загадъчно.
— Вярвам му, милорд — каза Кълин. — Не ни ли предупреди за засадата? А и за вашето идване пак от него узнахме.
— Вярно. Добре тогава. Адерин, щом казваш, че Слигин води армията насам, значи ще го изчакаме.
— Благодаря, милорд. Ако приемете един съвет, не би било зле утре войниците да насекат дървета и да преградят портата. Дрегид има брадви между стоката.
— Добра мисъл — каза Родри. — Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, чувствам се толкова тъп!
— Нищо подобно, ваше благородие — отсече Адерин. — Капанът беше заложен твърде хитро и нямаше откъде да узнаете, че Лодлейн ви е подхвърлил идеята чрез деомер. За щастие той не подозира пристигането на Невин.
Родри потръпна.
— Само едно не разбирам — продължи Адерин. — Защо Корбин не прати цялата си армия да ви причака?
— Много просто — намеси се Кълин. — Ако беше поел на запад с такава войска, всички лордове от севера щяха да разберат и незабавно да тръгнат след него. Но той и съюзниците му се предпочели да пратят въоръжен отряд на групички по двама-трима, а сетне да ги последват. Ако гнусният им план бе успял, щяха да имат цял ден преднина пред съюзниците на Родри. О, без съмнение биха ни спипали нейде по пътя.
— Сега пък ще ни спипат тук — каза Родри. — Адерин, знаеш ли къде се намира Корбин?
— Не, но ако ваше благородие разреши, смятам да узная.
Седнали мълчаливо един до друг като стари приятели, Родри и Кълин дълго се взираха в танца на пламъците. Наоколо войниците спяха под одеялата си. Макар че Кълин беше просто един опозорен сребърен кинжал, близостта му успокояваше Родри. Той поне бе човек, когото можеше да разбере.
— Невероятно странна история. Естествено, чувал съм за твоята слава и отдавна исках да те видя, но се надявах да е при по-добри обстоятелства.
— Е, знам ли, милорд… Мене ако питате, едва ли бих избрал по-подходящ момент да ми се появите.
Родри се разсмя.
— И ти си прав. Но ако не бяхте пратили вестоносец, сигурно щеше да дойде преоблечен някой от хората на Лодлейн и да се представи за керванджия. Ти просто му спести труда като прати момчето.
— Момчето ли? — Кълин се ухили. — Грешите, милорд, Джил ми е дъщеря.
— О, богове! Цял ден яздих до нея и изобщо не усетих, че е момиче.
По някое време Джил дойде да седне при Кълин. Очевидно бе измила лицето и косата си в близкия поток, защото мръсотията бе изчезнала и лицето под нея наистина се оказваше не само женско, но и твърде красиво. Или по-точно щеше да е красиво, ако не беше голямата синина върху бузата й.
— От какво ти е това? — запита Кълин.
— Не помниш ли, че ме цапардоса тая сутрин?
Той болезнено присви очи.
— Вярно, тъй беше. Прости ми, миличко. Съвсем се бях скапал от страх, че ще те убият.
Джил завъртя глава към него, усмихна се и изведнъж лицето й се озари от нежна прелест, на която би завидяла и най-красивата придворна дама. Сърцето на Родри подскочи. Не беше честно от страна на боговете — да лепнат на такава хубавица баща, който е най-големият майстор на меча в цялото Деверийско кралство.
