Днес се качва в колата и се пита дали не трябва да се обади на Дерек в Портланд и да му каже, че вероятно има лоши новини. Въпреки емоционалната дистанция помежду им, в този момент тя не би имала нищо против да чуе успокояващия му, практичен глас. Той със сигурност щеше да ѝ напомни, че Ванеса Кастро е бивше ченге и понастоящем частен детектив и веднага би казала, ако имаше някакви окончателни новини за Себастиан, вместо да я кара да чака, докато се видят на живо.
Мерин много би искала да поговори с Дерек, но не може. Не може да му каже нищо.
Тя така и не му бе казала, че е наела частен детектив.
— Как беше движението? — пита Кастро, когато Мерин влиза в малкия ѝ офис във Фримонт.
Тя никога не пита как е Мерин. Знае, че не трябва.
Изглежда, че и детективката тъкмо пристига. Още не е успяла да си съблече палтото.
— На моста не беше толкова натоварено. — Мерин заема мястото срещу нея. Забелязва, че някои неща са се променили от последния път, когато е била тук. Малкият аквариум, който досега бе седял на ниската библиотечка до стената, вече е в ъгъла на бюрото, където Мерин може да го види отблизо. В него има само една рибка, бета, с крещящо червена опашка, и тя се взира в нея как плува напред-назад, докато Кастро включи компютъра си.
Двете се срещат обикновено веднъж в месеца, за да обсъдят как върви разследването, но всъщност тези срещи могат да се състоят и по телефона или имейл. Въпреки това Кастро, изглежда, разбира, че за майката на дете, което се издирва, е важно тези разговори да са очи в очи, и тя винаги е едновременно и търпелива, и директна с Мерин.
За Мерин тези срещи с частния детектив имат по-голям ефект от терапията при психолога.
— Благодаря, че дойде в последния момент. — Кастро поставя една малка бутилка с минерална вода. По принцип предлага кафе на Мерин, но всичко днес е различно.
— Разбира се, че ще дойда. — Мерин се взира в лицето ѝ; търси някакъв знак, че ще ѝ съобщи ужасна новина. Лицето на Кастро остава неразгадаемо, но тя изглежда някак неспокойна.
— Така… — Кастро прави пауза. — Не става дума за Себастиан.
Мерин не беше осъзнала, че е притаила дъх и сега издишва шумно. Слава богу. Тя посяга към бутилката с вода, отвива капачката и отпива голяма глътка.
— Извинявай. — Кастро повдига вежда. — Не исках да те тревожа. Трябваше да уточня в имейла си.
— Няма нищо — казва Мерин. Не е така, но в момента не може да се насили да изпита нищо повече от облекчение. — И така, какво има тогава?
— Ами… — Кастро се поколебава и въпреки че Мерин вече не е притеснена, тя не може да си представи какво би накарало детективката да се чувства толкова неудобно. Все пак е била ченге, за бога! — Изглежда, че съпругът ти се вижда с някого.
Моля? Мерин отпива още една глътка вода, взирайки се в другата жена, без да разбира напълно какво ѝ казва.
— Не съм сигурна как са нещата помежду ви, но последния път, когато се видяхме, ти не спомена нищо за раздяла…
— Не сме разделени.
— Тогава много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но съпругът ти ти изневерява.
Мерин премигва. Чу детективката съвсем ясно и няма нужда да ѝ повтаря, но може би има нужда Кастро да ѝ го съобщи по малко по-различен начин. Няколко секунди седят, потънали в мълчание. Мерин има чувството, че очаква края на шегата, но той така и не идва.
За какво, по дяволите, говори тази жена? Изневяра? Не може заради това да я е извикала в офиса си. Не я беше наела да следи съпруга ѝ.
Сякаш прочела мислите ѝ, Кастро започва да щрака по клавиатурата и обръща монитора, така че Мерин може да види. Снимка. Цветна. На Дерек. Той е с друга жена. Снимката изпълва целия екран.
Мерин се вторачва в нея с отворена уста. Изглежда, сякаш съзнанието ѝ има нужда да разгледа всяко парченце от снимката отделно, защото не може да го асимилира наведнъж. Коса. Дрехи. Лице. Ръце. Дърво. Тротоар. Ботуши. Усмивки. Възраст. Етническа принадлежност. Жената с Дерек малко прилича на Оливия Мън — актрисата, която излизаше с онзи футболист. Но жената определено е по-млада; Мерин не знае на колко точно е, но ако трябва да предположи, би казала около двайсет и пет. За секунда ѝ се струва позната — нещо в брадичката ѝ, във формата на очите. В този момент обаче Мерин мигва и усещането за дежавю изчезва — и жената става пак непозната.
Непозната, която държи съпруга ѝ за ръка.
Кастро кликва с мишката и снимката се сменя с друга, направена същия ден, вероятно минута или две по-късно.
Сега непознатата целува съпруга ѝ. Страстно. Навън. Посред бял ден.
— Направени са вчера следобед. В Портланд. — Детективката определено знае как да ѝ съобщи лошите новини. Тя владее отлично гласа си: звучи едновременно съчувствено, но и неутрално. Би могла да бъде водеща на новините и да чете от аутокюто за някаква съкрушителна трагедия някъде по света, след което да предаде щафетата на Чък и Гари, за да разкажат на зрителите за спортните новини и времето.
— Един от моите хора ми ги изпрати. Съжалявам, че трябваше да научиш по този начин.
