Първият път беше, когато баща ѝ напусна майка ѝ — Макензи беше само на дванайсет години. Изостави ги заради жена, която беше два пъти по-млада от него. Майка ѝ, която не беше работила и ден след раждането на Макензи, се бе принудила да започне работа, която мрази. В градче като тяхното нямаше много възможности за работа и тя започна да взема нощни смени като чистачка за няколко местни фирми. Бащата на Макензи беше починал от сърдечен удар преди две години. Тя разбра чрез Фейсбук, когато отчуждената ѝ леля сподели статуса с детайли за погребението, които мащехата ѝ бе публикувала. Макензи не отиде.
Беше си взела сбогом много отдавна.
Вторият път беше заради Джей Ар. Той така и не стана нейно гадже, но беше първата ѝ любов. Семейството му познаваше нейното. Спаха заедно лятото, преди да замине да учи в колеж. Макензи загуби девствеността си върху едно одеяло край реката под звездите. Цялото преживяване беше също толкова романтично, колкото всяка една кънтри песен.
— Ще те видя ли отново? — го беше попитала след това, докато обуваше бельото и шортите си.
Усещаше болка, но от хубавия вид, за пораснали. От реката се носеше лек бриз, който нежно гъделичкаше листата на околните дървета. Беше новолуние и нямаше почти никаква светлина, което само позволяваше на звездите да светят още по-ярко.
— Разбира се — отговори той. — И двамата ще си дойдем за Деня на благодарността, а междувременно ще се чуваме.
Но не си говореха. Той не ѝ говореше. Тя отпътува за колежа още на следващия ден и през следващия месец Джей Ар не отговори на нито едно от съобщенията или обажданията ѝ. Единственият път, когато ѝ вдигна, беше, когато го набра от телефона на съквартирантката си. Беше учтив, макар и изненадан, че го търси, и през цялото време се държеше дистанцирано.
Макензи разбра намека. Случилото се помежду им, каквото и да беше, беше свършило. Беше очевидно, че Джей Ар не иска връзка и въпреки че се беше постарала да няма никакви очаквания, потвърждението, че няма да могат да бъдат нищо повече, я съсипа. Болката ѝ изкара въздуха. Не знаеше, че може да я боли толкова, че може да се отдаде на някого толкова дълбоко, за да я захвърли толкова лесно. Усещането беше по-ужасно и от онзи ден, когато баща ѝ ги напусна. Единствената ѝ утеха беше, че живееха далеч един от друг и никога повече нямаше да се срещнат.
Само че се срещната. Джей Ар се беше отбил в къщата на майка ѝ за Деня на благодарността и я покани да отидат до реката. Държеше се така, сякаш не бе изтръгнал сърцето от гърдите ѝ, сякаш не го бе стъпкал само два месеца по-рано.
Макензи се съгласи да отиде с него.
Искаше да му каже много неща и това беше нейният шанс да го направи.
— Ти ме използва.
Реката беше много по-различна през ноември. Седяха на същото одеяло, но носеха палта и ботуши вместо къси панталони и тениски, и пиеха топло кафе с Бейлис вместо студена бира. Същите дървета, които се извиваха под корони, обсипани с листа, сега стърчаха оголени с тънките си чупливи клони.
Гола. Уязвима.
Така се беше почувствала Макензи.
Въздухът беше изпълнен със сладкия, леко вонящ на джойнта на Джей Ар мирис. Той ѝ предложи от цигарата си и тя си дръпна продължително, после му я върна.
— Как така съм те използвал? — попита я. — Лъгал ли съм те? Давал ли съм ти обещания, които не съм изпълнил?
— Каза, че ще се чуваме.
Джей Ар махна пренебрежително с ръка.
— Е, добре, не ме бива в това. Трябваше да те предупредя. Обикновено се съсредоточавам върху това, което е директно пред очите ми, а ти не си, така че е някак…
— Далече от очите, далече от сърцето?
— Нещо такова. — Той ѝ подаде джойнта отново, но тя отказа. — Не позволявай на чувствата да прецакат отношенията ни, Ем Кей. Връзката ни е съвършената такава, каквато е.
— А каква по-точно е връзката ни?
— Приятели сме — отговори той и Макензи се сви. Никога досега думата „приятели“ не беше звучала толкова пренебрежително. — … и винаги ще бъдем.
— Искам да съм с теб — изтърси тя, но в момента, в който го изрече, се почувства ужасно.
Наистина се бе постарала да го остави в миналото, но ето че сега стоеше пред нея и всичките ѝ чувства се бяха върнали. Не знаеше какво да прави, защото цялата ситуация беше безкрайно объркваща.
— Ти си с мен. — Джей Ар остави джойнта настрана, сплете пръсти около брадичката ѝ и обърна лицето ѝ към своето. — Но ти не го разбираш. Когато съм тук, съм тук.
— И когато не си, не си.
— Не го казвай така, сякаш е нещо лошо. Имаш целия живот пред себе си. Колеж, приятели и сигурно момчета, които непрестанно те канят на срещи. Моят съвет към теб? Съгласявай се. На всичко. Не оставяй възможностите да те подминат заради мен. Животът ти е по-важен от мен. От всичко това. — Той направи жест към реката. — Искаше да се махнеш оттук с причина. Не позволявай на никого и нищо да те спира. Дори и на мен.
— Но аз те обичам. — Макензи се сви, когато чу собствения си глас. Беше слаб, като на дете.
Джей Ар се усмихна. Тя никога нямаше да забрави тази усмивка, изпълнена с мъдрост, цинизъм и разочарование.
— Ще ти мине. Повярвай ми.
