— Точно така. — Мерин вдигна сина си и той веднага обви крачета около кръста ѝ и ръчички около врата ѝ. Тя обсипа косицата му с целувки, благодарна, че все още е на такава възраст, че не избягва целувките на мама. — Обещавам да се грижа за него, Бас.
Мерин беше спазила обещанието си. Орхидеите са издръжливи, но претенциозни цветя. През първите седмици след изчезването на Себастиан, тя съвсем забрави да я полива и всички цветове увехнаха. Дерек се канеше да я изхвърли, но тя го спря:
— Да не си посмял! — изкрещя Мерин, когато го видя да слага цветето в боклука. — Да не си посмял да го изхвърлиш!
— Аз просто…
— Дай ми го!
Мерин грабна саксията. Отстрани сигурно приличаше на луда. Очите ѝ бяха разширени от ярост, половината ѝ коса беше хваната на кок, а другата беше разпиляна по раменете ѝ. Почти не беше спала и не се беше къпала с дни.
— Погледни тези стръкчета, все още са зелени. Ще цъфне отново. Просто трябва да го поливам. Знам, че когато започна да го поливам, ще живне. Убедена съм, че ще живне.
След това се разпадна на хиляди парченца, притисна орхидеята към гърдите си и избухна в неудържим плач. Дерек остана там, парализиран; не знаеше какво да каже. Най-накрая я остави и излезе от страничния вход. След това отиде в гаража и все качи в колата. Изчезна, както всичко хубаво от живота ѝ.
Но сега отношенията им са по-различни. Нещата помежду им са се подобрили. Тя вече не е истерична и неутешима, а той не е скован и безпомощен. Не е сигурна как да определи отношенията им в момента, но със сигурност има напредък. Както казва доктор Чен: „Дори един милиметър е от значение, когато се опитваш да продължиш напред.“
Орхидеята беше продължила напред. Когато тръгнаха за Уислър, стъблото и листенцата ѝ бяха зелени и здрави, но сега…
Мерин забелязва нещо и се навежда напред, внимателно оглеждайки стъблото, за да се увери, че не ѝ се привижда. Да, ето го. Малко розово венчелистче се подава от неразцъфнала пъпка. Орхидеята, която Себастиан ѝ беше подарил, е цъфнала отново. В същия момент Мерин усеща как в сърцето ѝ разцъфва болезненият цвят на надеждата.
„Аз я избрах, мамо.“
Тя получава съобщение от Сал.
Жива ли си?
Има стотици начини, по които Мерин може да отговори, защото днес този въпрос не е обикновен. Със Сал бяха спали заедно и все някога трябва да го обсъдят. Сал знае, че е ходила до Уислър с Дерек и сигурно се чуди какво означава това за него. За тях. За Мерин и Сал.
За момента тя решава да избере по-лесния изход. Отговаря като по-младото поколение и вместо думи му изпраща емотиконка.
Сърчице.
Мерин и останалите от групата имат общ чат, за да си изпращат съобщения при нужда. Срещите им имат ефект само когато не се виждат на живо. Споделят чувствата си само когато се събират в магазина за понички на Франсис. Не излизат заедно да пият коктейли, не ходят на ресторант, още по-малко пък да си пишат имейли, за да проверят как се чувстват останалите.
Затова е странно, че Саймън ѝ се обажда. Не ѝ пише. Обажда се. Мерин не е чула кога е звъннал телефонът ѝ, защото водата в банята беше пусната докрай, но когато се връща, за да си вземе хавлия, вижда името му, изписано на екрана.
Тя се взира в телефона и се двоуми дали да вдигне. Саймън едва ли има да ѝ каже нещо хубаво, а тя не е сигурна, че може да се справи. За първи път от толкова време, Мерин се чувства… нормална. Днес тя иска да задържи това усещане, колкото може по-дълго. След това си спомня, че и детето на Саймън е изчезнало. Нещо, за което може да говори само с шепа хора в целия свят, и Мерин е една от тях. Тя посяга към телефона си и се връща в банята, като натиска копчето, за да му вдигне.
— Мерин, благодаря на бога, че вдигна! — казва Саймън. — Звъннах ти преди няколко минути, но ти не вдигна…
Гласът му е някак различен. Не звучи нито тъжен, нито депресиран, звучи… стресиран. И нервен.
— Здравей, Саймън. Всичко наред ли е?
Тя се обляга на ръба на леглото и си събува чорапите. Двукрилите врати към банята са отворени и Мерин ясно може да види ваната. Още не се е напълнила, защото е огромна, и вероятно ще ѝ трябват поне пет минути.
— Как си? Добре ли си?
— Франсис ми се обади току-що. Мерин… намерили са Томас.
Тя чува думите, но не може напълно да осъзнае какво ѝ казва Саймън. Единият ѝ чорап виси на крака, а Мерин не може да помръдне.
— Какво каза? — пита тихо.
— Сутринта от полицията са се обадили на Франсис, че са намерили Томас. — С всяка дума гласът на Саймън притихва все повече и повече.
И тогава Мерин осъзнава точно какво ѝ казва той. Гърлото ѝ се свива и тя осъзнава, че не може да диша.
— Боже мой… — Мерин се задавя. — О, Саймън… О, не…
— Намерили са тялото му в комуна в Стоктън.
—
— Не знам всички подробности, но… знам, че е приел свръхдоза. Минали са няколко дни, преди да го намерят. Другите са си мислили, че спи. Не е носил лични документи в себе си, но е имал татуировка „Франсис“ на китката си. Няколко от другите наркомани са потвърдили, че се е представял с името „Томи.“
— Кога е… — Мерин не може да довърши изречението.
