Три месеца по-късно Макензи се сблъска с Пол на Фестивала на храната в Сиатъл, където работеше в едно камионче за тако. Родителите му живееха в Сиатъл и вероятно за това беше дошъл тук. Той пребледня, когато я видя, пристъпвайки напред, за да поръча, но все пак си плати за шестте такота и се престори, че не я познава. Макензи го проследи с поглед как отива при семейството си и им дава храната.
Пол не се обърна нито веднъж.
Тя издишва дълбоко, оставяйки спомена за него да избледнее. Трябва да се съсредоточи върху Дерек, който е много по-богат от Пол, но досущ като него се опитва да възстанови отношенията с жена си. А дори нямаше смелостта да скъса с нея очи в очи. Щом всичко е приключило… така да бъде! Но преговорите тепърва започваха.
Беше изминало известно време, откакто излезе от къщата. Беше решила, че ще хване такси на Бродуей и колкото повече се приближава към трафика, толкова повече се смаляват къщите около нея. Зловещото усещане, че някой я наблюдава, се завръща. Макензи изважда телефона си и го задържа за секунда в ръка, когато чува шумолене зад себе си. Бдителна и изплашена, тя спира и се обръща, но отново не вижда никого. Мамка му, въпреки че вижда само празния тротоар, тя продължава да има чувството, че някой все пак я следи. Кожата ѝ направо настръхва, сякаш подложена на натиска на нечий нежелан взор. Закрачва отново, този път по-бързо.
Нечий глас долита откъм мрака:
— Хей!
— Кой е там? — пита Кензи. Мрази, когато гласът ѝ звучи писклив и уплашен. — Ехо?
Нещо се насочва към нея, след което високата, издължена сянка се превръща в човек. Тялото ѝ е сковано, но слабата улична лампа осветява лицето му и тя осъзнава, че е някой, когото познава.
— Джулиан! — възкликва Макензи, когато най-накрая може да види лицето му ясно. Коленете ѝ почти се подкосяват от облекчение. — Боже мой, изкара ми акъла! Какво правиш тук?
— Търся те — отвръща той.
Не си спомня кога за последно се видяха. Може би преди година, дори повече. Той пристъпва към нея с отворени обятия, сякаш да я прегърне. Цялата ситуация е някак странна и Макензи инстинктивно отстъпва назад. Какви ги върши този? Никога не са се прегръщали преди. Този пич не обича дори да се ръкува. Пада си гермофоб, който винаги разнася пакетче с мокри антибактериални кърпички в джоба си. Тази вечер носи ръкавици. Само че не е студено.
— Джей Ар с теб ли е? — пита Макензи.
Джулиан не отговаря и вместо това се усмихва.
Последното, което тя си спомня, е как ръката му се обвива около челюстта ѝ, последвана от силно пукане, при което коленете ѝ се подкосяват и ѝ причернява пред очите.
В заешката дупка слизам, знам, че за мен няма спасение.
Лявата ръка на Дерек е върху кормилото, а дясната върху коляното на Мерин. На пръв поглед малък жест, но достатъчно красноречив за това какви са отношенията им в момента.
Беше прав — нуждаеха се от почивка, затова беше предложил да отидат в Уислър. Дерек беше планирал всичко тайно от Мерин.
Вечерта, след като тя преведе двеста и петдесет хиляди долара на Джулиан, за да убие любовницата на Дерек, съпругът ѝ се прибра, подари ѝ картичка за годишнина от сватбата им и я попита дали могат да започнат отначало.
Не беше сигурна какво се е променило. Предишния ден той беше скъсал с Макензи и почти веднага се беше отказал от решението си. Очевидно беше, че нещо се е случило след това. Самият Дерек изглеждаше различен. Онази вечер, когато посегна към ръката ѝ, Мерин видя у него същия онзи Дерек, за когото се беше омъжила.
— Изминаха двайсет години, Мерин — каза тъжно той. — Ако трябваше да започнеш отначало и да избереш същия живот с мен, би ли го направила?
Дали би го направила? Разбира се. Бяха прекарали две чудесни десетилетия заедно и през повечето време връзката им беше невероятна. Освен прегрешението му в началото на бременността ѝ, разбира се. Всъщност до преди онзи ужасяващ ден преди шестнайсет месеца, когато Себастиан беше отвлечен по нейна вина, отношенията им бяха непоклатими като скала. Пътуването ѝ се стори твърде внезапно, но все някога всеки трябваше да направи своя избор. Тя не искаше ли точно това? Не беше ли това целта на всичко?
— Бих го направила отново — отговори Мерин и наистина го мислеше.
След около час куфарите им бяха приготвени, ските привързани здраво към покрива на колата, Сейди бе уведомена, че Мерин ще отсъства няколко дни, и двамата се отправиха към планината.
И двамата не са безгрешни. И двамата имат вина. Това не значи, че всичко помежду им е разрешено и простено, но Мерин има чувството, че са отворили нова страница. Усеща промяната в начина, по който той докосва коляното ѝ, тананикайки си една от песните на „Нирвана“. Усеща я и в самата себе си и как не се свива, когато той я докосва. Отново са те. Мерин е отново себе си. Нима това не е шанс за ново начало?
