— С какво се издадох? — попита Лора.
— Шесто чувство.
— Ти не си тъпият селяндур, за какъвто се представяш.
— Приемам това като комплимент. Нека позная: от самото начало работиш за Спаня.
— Точно така. Когато се появи, той ме зачисли към теб.
— И аз останах с това впечатление, когато шефът ти се появи в тайната квартира, а аз бях изключен от разговора. Онази полицейска хайка, дето уж Спаня те отвлича с колата си, беше цирк, нали?
— Нещо такова. Спаня искаше да установи контакт с теб, но по начин, който да не показва, че работим заедно. Освен това искаше да те държа на тъмно. Но ти се притече да ме спасяваш, както и се очакваше. Затова той реши да те включим в екипа.
— Тогава за пръв път изпитах съмнения. Онези две местни ченгета те спипаха твърде лесно. Но когато Спаня умря, това реши въпроса. Всичко се подреждаше твърде добре, опаковано в целофан и с панделка. Прекалено много съвпадения издават наличие на план. Онези, които се опитаха да ме убият, бяха от Ведомството, нали?
Тя влезе в стаята, все така с насочен пистолет, и се спря на два метра от него, извън обсега на ръцете му.
— Там е работата, Люк, че не бяха хора на Спаня.
— Би ли обяснила?
Тя се засмя.
— Мисията продължава соло.
Той посочи с ръка пушката.
— Готвиш се да убиеш някого ли? Това ли имаше предвид Спаня, когато ти каза да следваш указанията му?
— Точно това имаше предвид.
— Обиден съм. На мен ми каза само да открия кардинала.
— Архиепископът винаги се е грижил за Църквата, а точно сега Църквата е застрашена.
— От кардинал Гало?
— От случващото се в този момент в катедралата. Аз не мога да допусна да открият Ностра Тринита. Посланието трябва да остане в неизвестност.
— Откъде си толкова сигурна, че ще го открият?
— Спаня беше в течение на всичко, което се случваше в Италия с Малоун и Полукс Гало. Знаеше, че пътуват насам, към катедралата, и ми уреди това хубаво местенце. Разбира се, той не можеше да знае точно кога ще ми се предостави възможност. Това беше моя задача. Виждах, че Малоун напредва. Той е умен мъж или поне така ми го описа Спаня. Не след дълго Малоун и братята Гало ще излязат през онази врата.
— Малоун също ли е в списъка за убиване?
— Тайните документи не бива да се появяват на бял свят.
Това не беше точно отговор, но почти.
— Кой уби Спаня?
— Същите хора, които те искаха мъртъв. Същите, които искат и Малоун мъртъв.
Той зачака Лора да продължи.
— Тайното братство.
— Ти не ми отговори — каза той. — Малоун в списъка ли е?
Вниманието му привлече движение зад гърба й. На вратата се появи фигура на мъж. Нисък, набит, на неопределена възраст.
— Не, господин Даниълс — прозвуча плътен нисък глас. — Ние нямаме нищо против Америка.
Малоун пое чука и длетото от ръцете на уредника. Докато чакаше, бе огледал сантиметър по сантиметър обшивката на часовника и бе констатирал, че няма други циментови спойки освен при ъглите, нито скрити лостчета и бутони, никакъв таен начин за проникване във вътрешността на уреда. Каквото и да имаше скрито в него, е било вкарано вътре само през капака. Той почука леко с инструмента по повърхността; камъкът издаваше плътен глух звук.
— Като че ли няма скрити кухини — каза Малоун.
Останалите го наблюдаваха с любопитство, а уредникът — и с немалка доза загриженост. Но той нямаше избор, освен предпазливо да счупи циментовата спойка между капака и корпуса на часовника.
— Колко е старо това нещо?
— На четиристотин години — отвърна уредникът. — Творба на един от големите майстори от началото на седемнайсети век.
Преди да приложи сила, Малоун реши да отвори кръглата стъклена вратичка. Циферблатът на часовника се държеше на три винта и ако успееше да го свали, със сигурност щеше да стигне до механизма вътре.
— Искам да сме сигурни — каза той.
Уредникът му подаде отвертка с плоска глава и той разхлаби трите винта. Но отзад имаше само пружини и зъбни колелца, които движеха стрелките; през тях не можеше да се стигне до основната кухина на часовника.
— Хайде, направете го — каза Полукс Гало, усетил колебанието му.
Малоун притисна металния връх на длетото към циментовата стойка и започна да почуква с чука. Не бързаше — важното беше да не повреди капака, за да може лесно да се постави обратно. Циментът беше много твърд и бяха необходими няколко удара на едно и също място, за да има видим резултат.
— Господин Малоун — обади се кардинал Гало.
Той спря работа.
— Мисля, че забелязах нещо. Бихте ли ми подали чука за момент?
Малоун винаги беше готов за нови идеи и изпълни желанието му. Кардиналът огледа часовника, после замахна и стовари чука право в керамичния похлупак. От гърлото на уредника се изтръгна сподавен вик на ужас. Похлупакът се пръсна на парчета, но циментовата спойка остана невредима. И така става, призна мислено Малоун.
— Нямаме време за деликатности — каза кардиналът. — Имам седем часа да се прибера в Рим.
Полукс Гало не бе издал звук, но нищо в изражението на лицето му не показваше, че протестира срещу оскверняването на реликвата.
— Може ли? — попита Малоун, като протегна ръка за чука.
