Малоун разклати леко бутилката и я издърпа навън. По нея бяха полепнали песъчинки стъкло. Той ги отърси и вдигна съда нагоре, за да го видят всички. Беше от матово зеленикаво стъкло, през което се виждаха неясните очертания на някакъв предмет.
— Някакви идеи какво може да е това?
Полукс огледа вътрешността на бутилката.
— Ново послание.
Малоун кимна и грабна длетото, за да изстърже восъка от гърлото. Тъмночервеният материал започна да се лющи. Цялото гърло на бутилката беше запълнено с восък и той я наведе надолу, като гледаше нищо да не попадне в нея, за да не повреди съдържанието. Върху масата се образува купчинка от над двестагодишен восък, последно ползван от приора, отчаяно опитал се да запази останките от наследството на една загиваща организация. Малоун изстърга с длетото и последните парченца от восъчната тапа. После обърна бутилката с гърлото надолу и от нея падна навит на тръбичка пергамент е цвят на чай. Той постави бутилката върху масата.
— Можете да го развиете — каза уредникът, отгатнал мислите му. — Само че внимателно.
— Хайде — подкани го кардиналът.
Малоун постави дългия десетина сантиметра свитък върху масата. Уредникът затисна с два пръста единия край. Малоун го заразвива, бавно и полека, преодолявайки естествената жилавост на материала, която се беше запазила след повече от два века. После го притисна от другия край и двамата се загледаха в изображението, нанесено с туш, поизбледнял с времето.
— Това е Малта! — възкликна уредникът.
Малоун беше съгласен. Бреговата линия беше очертана несръчно, но формата не можеше да се сбърка. Покрай брега, както и навътре в сушата, имаше обозначения с букви и знаци.
— Това е стар вариант на латинската азбука — каза Полукс. — Пресеченото квадратче е буквата Н. Двете съединени кръгчета, приличащи на осмица, са F.
— Може би обозначават наблюдателни кули — предположи уредникът. — Някога са били тринайсет, обграждащи острова отвсякъде. По брега има тринайсет букви. Буквата M може би означава Мдина, странно написаното F е приблизителното място на двореца на Инквизитора, а това О тук е дворецът „Вердала“.
Всичко звучеше логично. Приорът бе оставил трудни, но за човек, запознат с терена, не и непреодолими подсказки. Малоун се бе питал какво ли означават буквите в посланието от обелиска —
— Знаете ли всички букви на този вариант? — попита той.
Полукс кимна. Чудесно.
— Трябва да направим фотокопие на този пергамент. Трябва ми, за да пиша на него.
Люк огледа бавно непознатия. Осъзна, че Малоун не е в опасност.
После попита:
— Кой сте вие?
— Монсеньор Джон Рой. Бях помощник на архиепископ Спаня. Сега временно изпълнявам длъжността началник на оперативното командване на Ведомството.
— Говорите като американец.
— И съм.
— Членовете на Тайното братство са тук, в Малта, така ли?
— В известен смисъл.
Странен отговор.
— Убиха Чатърджи и Спаня и се опитаха да убият вас — каза Рой. — И в момента са отвън и чакат.
— Чакат какво?
— Да видят какво ще се случи в катедралата.
Люк посочи с пръст пушката.
— А вие кого чакате да убиете?
— Само не ми казвайте, че никога не сте убивали — контрира Рой.
— Аз не съм убиец.
— Нито пък аз — намеси се Лора. — Върша си работата.
— Няма да допусна нито един от вас да убие когото и да било.
— Това не е нещо, което засяга Съединените щати — каза Рой. — Проблемът е на Ватикана и ние ще се справим сами.
— Като ликвидирате хора?
— Вашингтон се набърка насила в тази история — отбеляза Рой. — Ведомството не ви е молило за помощ. А сега ви призовавам като професионалист да си тръгнете от тук. Уверявам ви, нищо лошо няма да се случи с господин Малоун. Поне от наша страна. За Тайното братство не знам. Вие и Малоун трябва да се справите с този проблем. За вас те са врагът. Не ние.
— Те търсят онова, което Малоун всеки момент ще открие, нали? Вътре в катедралата.
— Именно. И няма да се спрат пред нищо, докато не го получат. Архиепископ Спаня беше тук, за да спаси каквото имаше за спасяване. Но се провали. Сега аз и госпожица Прайс ще довършим мисията му. Докато вие и господин Малоун можете да си вървите у дома.
Това всъщност звучеше примамливо. Като момче Люк и братята му бяха пасли кравите на родителите си. Лениви животни. По цял ден се скитаха из пасището и преживяха. Конските мухи бяха безмилостни. Гадни същества, чиито ухапвания оставяха пришки. Някои от кравите побягваха, за да се отърват от тях. Повечето обаче си стояха на място, като само се пляскаха с опашките си. Сякаш нищо не ги вълнуваше. Онези крави, които не побягваха, бяха храбрите глупаци. Като него сега.
— Не мога да си тръгна и вие го знаете.
Малоун притискаше с длани пергамента към стъклото, докато ярката светлина отдолу го сканираше. Бяха си тръгнали от молитвената стая и се намираха в кабинета на уредника. Двамата братя Гало наблюдаваха мълчаливо, докато той се мъчеше да разгадае шифъра на приора.
Малоун нави пергамента на руло и го остави настрани, после сложи копието върху бюрото, взе писалка и написа върху лист хартия
