Маскарад полностью

— Какво да слушаме, господин котарако? Знам какво — ще слушаме увертюрата към „Die Fledrleiv“ от Дж. К. Бъбла, дир. Вочуа Дойнов.

Грибо го удостои с погледа на оял се котарак, готов да понесе едва ли не всичко заради храната.

Уолтър седна до него и се заслуша в музиката, излъчвана от стените.

Когато Агнес се върна в стаята, Кристина спеше дълбоко с примляскването на човек, попаднал в билковия рай. Изтърваната чаша бе паднала до леглото.

Агнес отново си натърти, че не е сторила нищо лошо. Кристина вероятно и без това имаше нужда да си отспи. Всъщност й правеше добро.

Зае се с цветята. Имаше изобилие от рози и орхидеи. Повечето с визитки в букетите. Явно мнозина аристократично настроени мъже харесваха хубавото пеене, стига поне привидно да е свързано с личице като на Кристина.

Агнес нареди букетите по ланкърски, тоест хващаше съда с едната си ръка, а цветята с другата и събираше двата обекта с немалка сила.

Последният букет беше най-малък и увит в червена хартия. Нямаше визитка. По-точно нямаше и цветя.

Някой просто бе увил половин дузина почернели бодливи стъбла от рози и незнайно защо ги бе поръсил с благоухание. Ароматът напомняше за мускус и беше почти приятен, само че шегичката си оставаше безвкусна. Агнес пусна стъблата в кошчето с останалия боклук, духна свещта и седна да чака.

Незнайно кого. Или какво.

След минута-две очите й зърнаха сияние в кошчето — бледичка флуоресценция като от болна светулка, но се забелязваше.

Припълзя по-наблизо по пода и надникна.

На мъртвите стъбла имаше цветове на рози, прозрачни като стъкло, видими само заради мъждукането по краищата на листчетата. Трепкаха като блатни огънчета.

Агнес ги извади внимателно и напипа в тъмнината празната чаша. Не че беше особено подходяща за ваза, но друга нямаше. Пак седна и се загледа в призрачните цветя, докато…

… някой се прокашля. Тя рязко вдигна глава и разбра, че се е унесла.

— Мадам?

— Сър?!

Гласът беше мелодичен и подсказваше, че всеки миг е готов да запее.

— Внимавайте. Утре ще трябва да пеете в ролята на Лаура от „Il Truccatore“. Предстои ни много работа. Една нощ едва ще ни стигне. И почти цялото време ще ни отнеме арията от първо действие.

Прозвучаха цигулки.

— Изпълнението ви тази вечер беше… добро. Но има в какво тепърва да търсим съвършенството. Съсредоточете се.

— Вие ли изпратихте розите?!

— Харесаха ли ви? Те цъфтят само в мрака.

— Кой сте вие?! Вас ли чух да пеете преди малко?!

Кратко мълчание.

— Да… А сега да разгледаме ролята на Лаура в „Il Truccatore“, тоест „Майсторът на маските“, споменаван вулгарно понякога и като „Човекът с хилядата лица“…

Когато на другия ден вещиците се появиха пред печатницата на Гоутбъргър, завариха много едър трол, седнал на стъпалата към входа. Бе сложил тояга на коленете си и вдигна длан колкото лопата, за да ги възпре.

— Никой не може да влиза. Господин Гоутбъргър има делова среща.

— И докога ще продължи? — попита Баба.

— Неговите срещи се проточват.

Баба изгледа трола преценяващо.

— Отдавна ли си в издателския занаят?

— От тая сутрин — осведоми я той гордо.

— Господин Гоутбъргър ли ти даде работата?

— Ъхъ. Дойде на Каменоделната улица и избра тъкмо мене за… — челото му се набръчка от усилие да си спомни непривичните думи — … бърза кариера в устремно развиващия се издателски бизнес.

— И с какво по-точно се занимаваш?

— Редактирам и коригирам физиономиите на натрапници.

— Извинявам се — примъкна се по-напред Леля, — ама тоя скален пласт го разпознавам от пръв поглед. Ти си от Меден рудник в Ланкър, нали?

— И к’во от туй?

— Ами и ние сме от Ланкър.

— Брей…

— И да знаеш, че тая тука е Баба Вихронрав.

Тролът се ухили недоверчиво, но челото му отново се набръчка и той се вторачи в Баба.

— Ваш’те момчета й викат Ааоограха хоа, нали си чувал? — подсети го Леля. — „Оная, от която да бягаш“.

Тролът огледа тоягата си, сякаш сериозно обмисляше дали да не се пребие до смърт с нея.

Баба го потупа по осеяното с лишеи рамо.

— Момко, как ти е името?

— Карборунд, госпожо — смънка той и единият му крак затрепери.

— Мисля си, че те чака хубав живот в големия град.

— И що не ходиш да го потърсиш тоя живот? — добави Леля.

Тролът я погледна благодарно и избяга.

— Наистина ли ме наричат тъй? — промълви Баба.

— Ъ-ъ… да. — Леля беше готова да се срита сама. — Проява на уважение, разбира се.

— Аха…

— Ъ-ъ…

— Знаеш, че винаги съм се старала да се погаждам с троловете.

— О, да.

— А джуджетата? — продължи Баба с тона на човек, открил току-що неподозирана пришка и горящ от нетърпение да я разчопли до кръв. — И те ли са ми измислили прякор?

— Няма ли да приказваме с Гоутбъргър? — жизнерадостно предложи Леля.

— Гита!

— Ами… таквоз… Май ти викат К’ез’рек д’б’дуз.

— И какво означава?

— Ъ-ъ… „Заобиколи от другата страна на планината“.

— Аха…

Баба се смълча необичайно, докато се качваха по стълбата.

Леля не загуби време да чука на вратата, а я отвори и подвикна: