— Ехо-о, господин Гоутбъргър! Пак идваме, както ни казахте да сторим. Само недейте да скачате през прозореца, тука е третият етаж, а с тоя чувал пари ще тупнете много тежко.
Човекът се прокрадна покрай стената, за да се скрие зад бюрото.
— Долу нямаше ли един трол?
— Реши да излезе от издателския бизнес — увери го Леля, седна и му се усмихна лъчезарно. — Сигурно сте ни приготвили някакви парици.
Господин Гоутбъргър разбра, че няма изход. Лицето му се кривеше, докато опитваше мислено различни реплики. После се ухили до ушите като Леля и седна на креслото си.
— Е, в момента имаме проблеми, дори не си спомням да съм изпадал в по-затруднено положение — съвсем искрено заяви той.
Погледът му се стрелна към лицето на Баба. Усмивката му си остана на мястото, но чертите му опитаха някак да се разграничат от нея.
— Хората май изобщо не купуват книги. А пък цената на гравюрите… просто е непоносима.
— Всеизвестно е, че си купувам „Алманаха“ — подхвана Баба. — Има го навсякъде в Ланкър. Всички в Овнерог купуват „Алманаха“, дори джуджетата. Туй са много пъти по половин долар. А и книгата на Гита май върви добре.
— Разбира се, радвам се на популярността й, но при тези разходи за разпространение и похабяването на…
— Вашият „Алманах“ стига на едно домакинство до края на зимата, ако хората не са прахосници — осведоми го Баба. — Е, ако няма болни. Хартията е тъничка и мека.
— Синът ми Джейсън купува по два — намеси се Леля. — Вярно, има многолюдно семейство. Вратата на клозета не остава затворена задълго…
— Да, да, но… вижте, важното е… Аз
Гласът му секна.
Баба Вихронрав разгъваше лист хартия.
— Тия ваши предсказания за идната година…
— Откъде се сдобихте с това?
— Взех го назаем. Ще ви го върна, ако толкоз искате…
— Та какво им има на предсказанията?
— Сбъркани са.
— Как ще са сбъркани?! Ами че те са
— Хич не виждам как ще завали дъжд от къри през май в Клач. Там нивгаш не вали къри толкоз рано.
— Вие ли ще ме учите какви да бъдат предсказанията? — сопна се Гоутбъргър. — Занимавам се с тях от години!
— Аз не се мъча да хитрея и да познавам за години напред като вас — отсече Баба. — Само че много ме бива да знам какво ще стане след трийсетина секунди.
— Сериозно? И какво ще стане след трийсетина секунди?
Баба му обясни.
Гоутбъргър се захласна от смях.
— О, това е страхотно, ще ви наемем да ги пишете! Олеле… Амбициозна сте, а? По-стряскащо от спонтанното самозапалване на епископа на Куирм, само че то дори не се случи! Значи след тридесет секунди?
— Не.
— Не ли?
— Останаха двайсет и една — оповести Баба.
Господин Ведър се появи в Операта рано, за да провери дали не е умрял още някой.
Добра се до кабинета си, без поредният труп да падне от сенките.
В никакъв случай не бе очаквал да го сполетят такива злини.
Почукаха на вратата.
Господин Ведър я открехна половин сантиметър.
— Кой е мъртъв?
— Н-никой, господин Ведър! Донесох ви писмата!
— Ти ли си бил, Уолтър… Благодаря ти.
Взе снопчето и затвори вратата.
Имаше сметки. Винаги ги имаше. Бяха го убеждавали, че всичко в Операта се уреждало едва ли не от само себе си. И в момента не отричаше това, но се уреждаше с пари. Прерови купчинката и…
Видя плик с емблемата на Операта.
Взря се в него, както някой би погледнал извънредно свирепо куче на твърде тънък повод.
А пликът не му правеше нищо, освен да си лежи на бюрото с възможно най-невинен залепен вид.
Накрая Ведър го изкорми с ножчето си за хартия и пак го захвърли на бюрото, сякаш очакваше ухапване.
Не пострада, затова колебливо извади сгънатото писмо.
Скъпи Ведър,
Ще ви бъда много признателен, ако Кристина пее в ролята на Лаура довечера. Уведомявам ви, че е напълно готова.
Струва ми се, че втората цигулка изостава незначително, а и честно казано, второто действие снощи бе изиграно ужасно вдървено. Липсва необходимото усърдие.
Присъединявам се към приветстващите с „добре дошъл“ сеньор Базилика. Поздравявам ви с пристигането му.
— Господин Салзела!
