Маскарад полностью

В този магазин нямаше покупки. В такова изискано заведение идвате да пийнете чаша кафе и да си побъбрите. Е, вероятно вследствие на приглушената беседа четири-пет метра превъзходен плат ще сменят собственика си почти неуловимо, но няма да се състои вулгарното събитие продажба.

— Продавачката! — кресна Леля.

Една дама се появи иззад завесата и се захвана с преценка на посетителките, в която май участваше преди всичко вирнатият й нос.

— Дали не сте сбъркали вратата? — промълви тя.

Мадам Доунинг бе възпитана в учтивост към прислугата и занаятчиите, ако ще и да имат оръфаната външност на тези две стари гарги.

— Мойта приятелка иска нова рокля — подкара направо по-тантурестата. — От ония тежкарските с шлейф, дето имат подплънки на задника.

— Черна — уточни кльощавата.

— И с всички джунджурийки — допълни тантурестата. — Малко портмоненце на шнурче, очила на клечка и останалото.

— Може би ще бъде мъничко по-скъпо, отколкото възнамерявате да похарчите — усъмни се мадам Доунинг.

— Колко мъничко? — подхвърли тантурестата.

— Исках да ви подскажа, че тук поддържаме магазин за избрани хора.

— Затуй дойдохме. Не щем боклуци. Аз се казвам Леля Ог, а тая е… лейди Есмерелда Вихронрав.

Мадам Доунинг се взря придирчиво в лейди Есмерелда. Не можеше да се отрече, че жената пред нея се държеше надменно. И гледаше досущ като херцогиня.

— От Ланкър сме — продължи да я просвещава Леля Ог. — Тя може да си позволи цяла консерватория, ако поиска, ама не обича консервите.

— Ъ-хъм… — Мадам Доунинг реши да протака още малко. — На какъв стил се спряхте?

— Нещо тузарско — заяви Леля Ог.

— Вероятно бих имала нужда от малко по-конкретни указания…

— А защо не ни покажете туй-онуй — посъветва я лейди Есмерелда и седна. — Искам дрехи за опера.

— О, вие сте покровителка на операта?

— Лейди Есмерелда към всички се отнася покровителствено — неотстъпчиво сподели Леля Ог.

Постъпките на мадам Доунинг бяха типични за нейната класа и възпитание. Навикът я подтикваше да вижда света по точно определен начин. А когато светът не се вписваше в представата й, тя се разколебаваше за миг като жироскоп, но скоро се стабилизираше и продължаваше да си се върти постарому. Ако цивилизацията рухнеше безвъзвратно и оцелелите по принуда започнеха да ядат хлебарки, мадам Доунинг не би се отказала от ленената салфетка и би гледала отвисоко хората, които не знаят от кой край е прилично да се захапва хлебарката.

— Аз ще… ви покажа някои образци. Моля да ме извините за момент.

Тя се вмъкна припряно в дългите работни помещения зад магазина, където пък се забелязваше сериозна оскъдица на позлата, облегна се на стената и повика главната си шивачка.

— Милдрид, там дойдоха две особнячки…

Млъкна. Бяха влезли след нея!

Бродеха в прохода между редиците шивачки, кимаха им и разглеждаха някои от дрехите по манекените.

Тя се втурна към тях.

— Убедена съм, че бихте предпочели…

— Колко струва тая? — прекъсна я лейди Есмерелда, опипвайки творението им за вдовстващата дукеса на Куирм.

— Опасявам се, че тази не се продава…

— А колко щеше да струва, ако се продаваше?

— Триста долара, струва ми се — прецени мадам Доунинг.

— Значи петстотин горе-долу ще стигнат — прецени и лейди Есмерелда.

— Тъй ли? — обади се Леля Ог. — Тъй ли било, значи?

Роклята беше черна. На теория. Толкова черна, колкото е и крилото на скорец — черна коприна с нанизи от черен кехлибар и черни пайети. Такова е черното, когато има рожден ден.

— Като я гледам, трябва да ми е по мярка. Гита, плати на жената.

Жироскопът на мадам рязко смени темпото на въртене.

— Ще я вземете ли? Веднага ли? Петстотин долара ли? Ще платите ли? Сега ли? В налични ли?

— Гита, погрижи се.

— Добре, де…

Леля Ог се обърна от чувство за приличие и вдигна полата си. Имаше поредица от шумолене и опъвания на ластици, после пак застана с лице към тях и кесия в ръцете.

Леля Ог наброи петдесет доста затоплени монети по десет долара в покорно протегнатата длан на мадам Доунинг.

— Ще се върна в магазина да поровя за другите нещица — заяви лейди Есмерелда. — Лично аз си падам по щраусовите пера. Ще искам и една от ония големи пелерини, дето ги носят дамите. Също и ветрило с дантели.

— Ама що не вземем и малко грамадански диаманти, като сме я подкарали тъй? — остро изрече Леля Ог.

— Идеята ти си я бива.

Мадам Доунинг ги чуваше да се заяждат, докато се отдалечаваха по прохода.

Взря се в парите, които държеше.

Знаеше всичко за старите богатства, които незнайно защо се облагородяваха от времето, през което някои хора ги притежаваха. Знаеше всичко и за новите състояния, натрупани от всички парвенюта, които напоследък прииждаха в града. Но под напудрената фасада тя си оставаше търговка от Анкх-Морпорк, която е отлично осведомена, че най-приемливият вид пари са онези в нейната ръка, а не в нечия друга. „Няма по-добри от моите пари.“