Маскарад полностью

Побърза да прерови и останалите. Ето го пак. Не във всяка постановка и не в главни роли, но го имаше. Обикновено като съдържател на кръчма или слуга.

— Уолтър Плиндж? — промълви тя. — Уолтър? Но… той не пее, нали?

Обърна програмата към Андре и показа името.

— Какво?! О, не! — засмя се той. — За бога… Това е… нещо като удобен псевдоним, струва ми се. Понякога се налага някой да изпълни незначителна роля… и може би предпочита да не го запомнят в нея… Тогава го вписват в програмата като Уолтър Плиндж. В много театри измислят удобни псевдоними. От рода на И. Д. Руги. Така е по-добре за всички.

— Но… Уолтър Плиндж?

— Е, доколкото знам, започнало е на шега. Представяш ли си Уолтър на сцената? — Андре се ухили. — С онази негова баретка на главата?

— А той какво мисли за това?

— Не ми се вярва да е против. Пък и е трудно да разберем, нали?

Разнесе се трясък откъм кухнята — от онези проточени шумотевици, които започват с накланянето на купчина чинии, после някой отчаяно се мъчи да ги улови, но открива, че няма три ръце, а накрая се чува дрънченето на последната оцеляла по чудо чиния, въртяща се на пода.

Прозвуча и вбесен женски глас.

— Уолтър Плиндж!

— Извинявайте, госпожо Скоба!

— А проклетата твар се е вкопчила в ръба на тигана! Я да се пуснеш, буболечко гадна!…

Нов грохот на пометени съдове, последван от някак гумен звук, за който най-добре подхождаше съчетанието от букви „спойнг“.

— Сега пък къде се дяна?

— Не знам, госпожо Скоба!

— И какво търси тук тоя котарак?

Андре се обърна към Агнес с леко натъжена усмивка.

— Донякъде е жестоко, признавам. Горкото момче е тъповато.

— Не съм сигурна дали досега срещнах тук човек, за когото да не кажа същото.

Той пак се ухили до ушите.

— Знам.

— Всеки се държи така, все едно само музиката е важна! В нито едно либрето няма и следа от смисъл! Половината сюжети се крепят на нежеланието на хората да разпознаят съпругите или слугите си, защото си били сложили миниатюрни маски на лицата! Грамадни дебелани играят съблазнителни девойки! И никой всъщност не е актьор! Изобщо не се чудя, че според всички няма нищо нередно да пея вместо Кристина — това дори е нормално в сравнение със самата опера! На входа трябва да има табела: „Оставете разсъдъка си пред прага.“ Ако не беше музиката, другото щеше да е една ужасна нелепост!

Агнес осъзна, че и Андре я наблюдава с типично оперно изражение.

— Разбира се — промълви тя, — тъкмо в това е уловката, нали? Именно шоуто е важно. Всичко е заради шоуто.

— Не е и замислено да бъде като истинско — потвърди Андре. — Това не е театър. Никой не настоява: „Преструвайте се, че виждате обширно бойно поле и че онзи тип с картонената корона наистина е крал.“ Сюжетът е за запълване на времето до следващата ария. — Наведе се напред и хвана ръката й. — Сигурно ти е много неприятно.

Досега нито един мъж не бе докосвал Агнес, ако не се брои времето, когато я изблъскваха, за да й отнемат сладкишите.

Тя си дръпна ръката.

— Аз… ще отида да репетирам — смънка и усети как изчервяването плъзна по нея.

— Ти се справи чудесно с ролята на Йодина — увери я Андре.

— Аз… имам частен учител.

— Значи той е опознал операта докрай, бих казал.

— Аз… мисля, че е точно така.

— Есме?

— Кажи, Гита.

— Не че се оплаквам или нещо подобно…

— Да?

— … ама що не съм аз нафуканата покровителка на операта?

— Щото си обикновена като пръстта, Гита.

— А, тъй ли? — Леля обмисли твърдението и не откри пролуки, които биха склонили на нейна страна съдебни заседатели. — Е, значи е честно.

— Не че на мен ми харесва.

— Да се занимая ли с ходилата на мадам? — осведоми се маникюристката.

Оглеждаше ботушите на Баба и се чудеше дали ще се наложи да си помогне с чук.

— Да ти призная, хубава прическа става — подхвърли Леля.

— Мадам има превъзходна коса — отбеляза фризьорът. — Каква е тайната?

— Гледаш във водата да няма тритончета — сподели Баба.

Взря се в отражението си над мивката, понечи да се обърне… но погледна пак. И сви устни.

— Хъм…

А по-долу маникюристката успя да свали ботушите и чорапите й. И вместо мазолестите и подути страшилища, които очакваше да зърне, откри с изумление чифт съвършени ходила. Не знаеше откъде да започне, защото просто не се налагаше да върши нищо, но маникюрът и педикюрът струваха цели двадесет долара, а в такива обстоятелства човек винаги измисля с какво да се заеме.

Леля седеше до купчината покупки и се мъчеше да пресметне всичко на едно листче. Нямаше дарбата на Баба за боравене с числа. Те се гърчеха под погледа й и упорито се събираха грешно.

— Есме?… Като гледам, похарчили сме… май са над хиляда долара дотука, без да слагам и наема за каляската, а още не сме платили на госпожа Палм за стаята.

— Нали ти ми каза, че трябвало да направим всичко по силите си заради всяко ланкърско момиче?

„Ама не съм казвала и да похарчим всичките пари“ — помисли Леля, но се сгълча. Все пак товарът под фустите й бе олекнал забележимо.

Майсторите на разкрасяването май стигнаха до общо съгласие, че са сторили каквото са могли. Баба завъртя креслото си.

— Какво ще речеш сега?