Отгоре на всичко бе попила достатъчно снобизъм, за да сбърка грубостта с видния произход. Както истински богатите хора не могат да бъдат луди (те са само чудаци), така е немислимо и да са простаци (те всъщност са прями и откровени).
Побърза да последва лейди Есмерелда и нейната странна приятелка. Да, те са направо солта на земята, внушаваше си искрено.
Излезе в магазина навреме, за да дочуе загадъчен разговор.
— Есме, наказваш ме, а?
— Гита, изобщо не проумявам за какво намекваш.
— Само щото се поотпуснах замалко.
— Наистина не те разбирам. Пък и ти спомена, че ей сега ще ти гръмне главата от умуване какво да правиш с толкоз пари.
— Да, де, обаче предпочитам да ми гръмне главата на някое голямо меко канапе, а наоколо тълпа яки мъжаги да ми поднасят шоколадчета и да ми натрапват услугите си.
— Гита, с парите не можеш да си купиш щастие.
— Щях само да го взема назаем за някоя и друга седмица.
Агнес стана късно и музиката още звънеше в ушите й, затова се облече като насън. Но първо покри огледалото с чаршаф. За всеки случай.
В столовата половин дузина танцьорки от кордебалета си поделяха една маруля и се кикотеха.
Там беше и Андре. Разсеяно хапваше нещо, загледан в гъсто изписан нотен лист. Понякога очите му се замъгляваха и той размахваше лъжицата във въздуха, после я оставяше и пишеше.
Насред поредния такт зърна Агнес и се усмихна.
— Здрасти. Изглеждаш уморена.
— Ъ-ъ… вярно е.
— Пропусна големите вълнения.
— Така ли?
— Дойдоха от Стражата, говориха с всекиго, задаваха купища въпроси и пишеха бавно.
— Що за въпроси бяха?
— Е, като си познаваме Стражата, вероятно от рода на „Ти беше, нали?“. Твърде мудни са в мисленето.
— Ох… Това означава ли, че представлението довечера се отменя?
Андре прихна. Имаше много приятен смях.
— Не мисля, че господин Ведър би успял да го отмени! Дори ако хората падат от тавана като мухи.
— Че защо не би успял?
— Има опашка за билети!
— Но защо?
Той й обясни.
— Отвратително! — намръщи се Агнес. — Твърдиш, че напират заради вероятната опасност, така ли?
— Боя се, че е присъщо на човешката природа. Разбира се, някои от тях искат да чуят Енрико Базилика. И… хъм… Кристина изглежда е станала популярна…
Андре я погледна със съчувствие.
— Не ми е неприятно, честно ти казвам — излъга Агнес. — А-а… ти откога работиш тук?
— Ами… едва от няколко месеца. Преди… преподавах музика на децата на серифа в Клач.
— А-а… какво мислиш за Призрака?
Той вдигна рамене.
— Не е нищо повече от безумец според мен.
— А-а… знаеш ли дали пее? Тоест дали пее
— Чувал съм, че пращал кратки критични бележки на собственика. А някои от момичетата се кълнат, че нощем чували пеене, но те непрекъснато ръсят глупости.
— А-а… тук дали има някакви тайни тунели?
Андре склони глава настрани.
— Ти с кого си говорила наскоро?
— Моля?
— Момичетата вярват, че има. Разбира се, пак те твърде често виждат Призрака тук или там. Понякога на две места едновременно.
— А защо те го виждат по-често?
— Може би просто му харесва да зяпа млади жени. А те постоянно репетират в какви ли не кътчета. Впрочем бездруго са пощурели от глад.
— Призрака не ти ли е
— Е, някои подмятат, че убиецът може да е бил доктор Подкоп.
— Но
— Може сам да се е обесил. В последните дни беше изпаднал в униние. А и винаги си е бил малко завеян. И вечно изнервен. Но ще ни бъде трудничко без него. Заповядай, събрах ти цяло тесте стари програми. Някои от поясненията сигурно ще ти бъдат от полза, защото си отскоро в Операта.
Агнес го гледаше, без да го вижда.
Хората изчезваха един по един, а околните само отбелязваха, че смъртта им причинява известни неудобства.
Шоуто трябва да продължи. Всеки го казваше. Непрекъснато. Често произнасяха думите с усмивка, обаче си оставаха съвсем сериозни. И никой никога не споменаваше
И шоуто продължаваше. Тя вече чу всякакви истории. Шоуто продължавало, когато в града наоколо бушували пожари или дракон се настанявал да мъти яйцата си на покрива, или по съседните улици вилнеели бунтовници. Паднали декорите? Шоуто продължавало. Водещият тенор умрял? Веднага призовавали от публиката някой студент, който знаел партитурата, и му давали големия шанс в живота, докато тялото на предшественика му полека изстивало зад кулисите. Защо? Някакво си представление, в името на небесата! А не нещо особено важно. Но… шоуто продължава. Това така се бе вкоренило у всекиго, че вече не си задаваха въпроси, сякаш имаха само мъгла в главите си.
А от друга страна… някой я учеше да пее нощем. Загадъчен мъж изпълняваше арии на сцената, когато всички са се разотишли. Агнес се опита да си представи, че гласът принадлежи на убиец. Не успя. Може би и тя бе поела малко от мъглата. Но що за човек би могъл да има такъв усет към музиката и да убива?
Нехайно прелистваше стара програма и очите й се приковаха в едно име.
