Но старецът не отговаряше — оцъклено гледаше как се въртят колелата, опитвайки се да си поеме въздух. Лицето му беше изкривено като на паралитик — половината се усмихваше, другата половина беше скована.
— Всичко ли е наред с теб, дядка? — попита Артьом.
— Да. Спомних си за нещо. За някого — Омир изхриптя, прочисти гърлото си.
— А...
Всички имаха за кого да си спомнят. По триста сенки на човек. Само чакат да си помислиш за тях. Сложили са своите примки, заложили са мините си, протегнали са паяжините си и чакат. На един безколесният велосипед ще му напомни как е учил децата да карат по двора, на друг ще му засвисти чайникът точно както при родителите му в кухнята, когато е идвал в почивните дни да обядва и да разказва за живота си. Примигваш — и в този миг между сега и сега изведнъж очите ти виждат вчера н виждат лицата им. Наистина с течение на годините ги виждат все по-зле. И добре че е така.
— Откъде научи за мен?
— Слава — усмихна се Омир. — Всички ви знаят.
Артьом изкриви лице.
— Слава... — изплю той думата обратно.
— Та вие спасихте метрото. Хората. Ако тогава не бяхте ударили с ракетите тези твари... Честно казано, не разбирам. Защо не искате да разказвате за това?
Отпред бяха телевизионната кула, портата на ВДНХ, черната жена с вдигнатите ръце. Трябваше да се качи на друг велосипед, но другите всичките вече бяха заети и на Артьом се падна именно този. Искаше му се да върти педалите в обратна посока, назад, надалеч от кулата, но по този начин не се изработваше електричество.
— Чух за вас от Мелник.
— Какво?
— Мелник. Познавате ли го? Командирът на Ордена. За Ордена, естествено, сте осведомен? Спартанци... Нали вие самият, доколкото знам, сте били в него... по-рано?
— Мелник ли ви изпрати при мен?
— Не. Мелник просто ми разказа. Че вие сте им съобщили това. За черните. Че сте преминали през цялото метро... Е, и след това вече аз самият... Започнах да разравям. Каквото можах. Но все едно си оставаха много неясни неща. Разбрах, че без вас изобщо не мога да се ориентирам, и реших...
— Той каза ли нещо друго?
— А? Кой?
— Мелник каза ли нещо друго за мен?
— Каза.
Артьом престана да върти педалите. Прехвърли крак през рамката, скочи на пода. Скръсти ръце на гърдите си.
— Е?
— Че... Че сте се оженили. Че сте заживели нормален човешки живот.
— Така ли каза?
— Така каза.
— Нормален човешки живот — Артьом се усмихна.
— Ако нещо не бъркам.
— А не уточни ли, че се ожених за дъщеря му?
Омир поклати глава.
— Това ли е всичко?
Старецът прехапа устни. Въздъхна. Призна си.
— Каза, че сте се побъркали.
— Ама, разбира се. Аз.
— Просто ви предавам какво съм чул...
— И нищо повече?
— Така ми се струва...
— Че възнамерява да ме убие например? Заради дъщеря си... Или...
— Не, нищо подобно!
— Или ме чака обратно... В строя?
— Не си спомням...
Помълча, премисляйки. Спомни си, че Омир все още е тук и го изучава.
— Побъркал съм се! — Артьом се изкикоти невъздържано.
— Аз не мисля така — предупреди го Омир. — Кой каквото и да говори, аз съм напълно убеден, че...
— Откъде ще знаете вие? Ти?
— Само защото продължавате да търсите оцелели? Само защото не искате да се предавате — да ви смятам за побъркан? Чуйте — старецът погледна сериозно към Артьом. — Та вие се погубвате заради хората и аз наистина не разбирам защо се отнасят така с вас.
— Всеки божи ден ходя.
— Горе?
— Всеки ден — по ескалатора и на повърхността. После до онзи небостъргач. Пеша — до покрива по стълбите. С раницата.
Велосипедните съседи се заслушаха, забавиха своя бяг.
— И да! Нито веднъж не чух да отговарят! И какво? Какво доказва това?! — Артьом вече не крещеше на Омир, а на всички тези шибани велосипедисти, носещи се към стената, към почвата. — Това не доказва нищо! Как не усещате! Трябва да има още хора! Трябва да има още градове! Не може да сме единствените и гази дупка, в тези пещери!
— О, стига, Артьом! Досаден си вече! — не издържа един младеж с дълъг нос и дребни очи. — Американците са избомбили всичко! Нищо няма! Какво все страдаш? Те нас, ние тях, така по въпроса!
— А ако не сме единствените? — попита сякаш себе си Омир.
Ако ви кажа, че...
— Вре се там като на празненство! Сам излъчва и облъчва другите! Ходещ труп! — младежът изобщо не можеше да се спре. — Сега и всички нас тук ли трябва да изтрови?!
— Ако ви кажа, че има... оцелели? Ако ви кажа, че е имало сигнали от други градове? И че са ги хващали?
— Повтори.
— Имало е сигнали от други градове — каза твърдо Омир. — Хващали са ги. Разговаряли са.
— Лъжеш.
— Познавам лично човека, който е водил радиообмена...
— Лъжеш.
— А ако самият той сега стои пред вас? Тогава какво ще кажете? — Омир намигна на Артьом. — А?
— Че ти хлопа дъската, дядо. Или че нарочно лъжеш. Лъжеш, пали? Лъжеш?!
ТРЪБАТА
Таваните на станцията не бяха високи, точно като за хора. Но тунелите не бяха строени за хора: пет метра от стена до стена, същото разстояние — от пода до тавана.
