Като в село или като в комуна. Няма чужди деца; на съседа му се е родило здраво — всеобщ празник; твоето е болно — всеки помага с каквото може. Няма къде да се заселиш — другите ще се отместят. Сбиеш се с другаря си — теснотията ще те помири. Жената те напуска — ще ѝ простиш рано или късно. Нали всъщност никъде не е отишла, а си е останала тук, в тази същата мраморна зала, отгоре над която са натрупани един милион тона почва; само дето сега спи зад друго парче брезент. Но всеки ден ще се срещате с нея, и то неведнъж, а сто пъти. Ще се наложи да се разберете. Нима да се получи да си представиш, че я няма и не я е имало. Важното е, че всички са живи, останалото вече... Като в комуна или като в пещера.
Оттук имаше изход — южният тунел, който водеше към Алексеевска и по-нататък, към голямото метро, но... Може би работата беше там, че ВДНХ беше крайна станция. И тук живееха онези, които вече не искаха и не можеха да отидат никъде. Които се нуждаеха от дом.
Артьом се спря до една палатка, застина. Стоеше, светейки във вътрешността през износения брезент, докато навън не излезе лелка с подпухнало лице.
— Здравей, Артьом.
— Здравейте, Катерина Сергевна.
— Жен не е тук, Артьом.
Той ѝ кимна. Прииска му се да погали косите ѝ, да я хване за ръката. Да ѝ каже: знам аз, знам. Всъщност знам всичко, Екатерина Сергеевна. Или вие казвате това на себе си?
— Ела, Артьом. Ела. Не стой тук. Ела там, пийни чайче.
— Да.
Станцията беше отрязана от двете страни при ескалаторите — сами се бяха зазидали и запушили вътре, за да не идва отровен въздух от повърхността... Е, и срещу всякакви гости. От едната страна, където беше новият изход — напълно. От другата, където беше старият — бяха оставили шлюз за качване в града.
Там, където беше глухата стена, имаха кухня и клуб. Печки за готвене, домакини с престилки се суетят, приготвят нещо за обяд на децата и мъжете си; по тръбите на въглищните филтри върви вода, шурти, излива се в котлите, почти прозрачна; веднага започва да свисти чайникът — от смяната във фермата дотичва пратеник за гореща вода, избърсва си ръцете в панталоните, търси сред готвачките жена си, за да я прегърне нежно, да ѝ напомни за любовта си и същевременно да хапне предварително някое полуготово късче храна.
И чиниите, и чайниците, и съдовете, и масите, и столовете всичките не бяха лични, а колхозни, но хората се отнасяха грижливо към тях, не ги повреждаха.
Всичко освен храната го бяха донесли отгоре; в метрото не може да се измайстори нищо свястно. Добре че мъртвите, когато все още са възнамерявали да живеят, са си направили запас от всякакви неща: лампи, дизелови генератори, кабели, оръжия, патрони, съдове, мебели, нашили са си огромно количество дрехи. Сега местните могат да износват всичко това вместо тях като след по-големи братя и сестри. Ще стигне за дълго време. Хората в цялото метро са не повече от петдесет хиляди. А в Москва по-рано са живели петнайсет милиона. Излиза, че всеки има по петдесет такива роднини. Тълпят се безшумно, протягат мълчаливо износените си дрехи — вземи моите, един вид, почти нови са, на мен вече са ми умалели.
Остава само да провериш вещите им с дозиметър — дали не щрака твърде много — да им благодариш и можеш да ги използваш.
Артьом се добра до опашката за чай, залепи се последен.
— Артьом, къде там, какво ти става! На опашка тръгнал да се реди! Сядай, какво стоиш... Да ти сипя ли топличък?
Тук се разпореждаше Дашка Шубата, жена на вид вече към петдесет години, но абсолютно нежелаеща да мисли за това. Беше дошла в Москва от някаква дупка край Ярославъл три дни преди всичко да се сгромоляса. За да си купи шуба. Купила си я беше — и оттогава не я беше сваляла нито денем, нито нощем, нито когато ходи в клозета. Артьом никога не ѝ се надсмиваше — ами ако у него беше останало такова късче от предишния
му живот? Месец май или сладоледът, или сянката от тополите, или майчината усмивка?
— Да. Благодаря, лельо Даш.
— Все ме лельосваш! — възкликна тя е упрек и кокетство. — Е, какво става там, горе? Как е времето?
— Дъждец.
— Ох, пак ли ще ни наводнява? Чуваш ли, Айгул? Дъжд, казват.
— Аллах ни наказва. Заради греховете. Гледай да не ти изгори свинското.
— Защо веднага този твой Аллах? Тя веднага — Аллах! А, наистина загаря... Как е твоят Мехмед, върна ли се от Ханза?
— Трети ден го няма. Трети!
— Не се измъчвай така...
— Кълна ти се, Даша, намерил си е той там някоя! От вашите! В грях...
— Ваши, наши... Ти какво така... Всички сме тук, Айгулушка... Всички сме заедно...
— Намерил си е някоя дашна, в Аллах ти се...
— А ти самата да му беше давала по-често... Мъжете — те нали са както котките... Тикат се, докато не намерят...
— Какви ги дрънкате? Та той е там по работа, търговска!
— намеси се мъж с полудетски размери и с почти детско лице, само че изпито; поради някаква причина не беше успял да порасне, както трябва.
— Добре, добре. Ти, Коля, не си прикривай съратниците! А ти, Артьом, не ни слушай нас, женорята. Ето. Подухай, горещо е.
— Благодаря.
