Приближи се човек, разчертан със стари бели белези и съвсем плешив, но при това без да изглежда свиреп въпреки буйните вежди и отсечената реч.
— Поздравявам всички присъстващи, дамите отделно! А кой тук е за чай? Тогава съм след теб, Колюн. Чухте ли вече за Ханза?
— Какво за Ханза?
— Границата е затворена. Както е казал класикът, светна червено, няма минаване1. Петима наши са заседнали там.
— Виж какво, Айгулка, гъбите си разбъркай там, гъбките.
— Но моят е там! А аз какво! Аллах... Как така е затворена? А, Кстантин?
— Затворена е и туй то. Не е наша работа. Заповедта си е заповед.
— Ето че пак воюват! Сигурно с Червената линия пак воюват, а? Дано поне да пукнат всичките там най-накрая!
— А кой знае, а, Кстантин? При кого да отида аз? Та моят Мехмед...
— Това е само за профилактика. Тъкмо идвам оттам. Някаква търговска карантина. Скоро ще отворят. Здравейте.
— О, здрасти, мъжага. На гости при нас? Откъде?
— От Севастополска съм. Мога ли да поседна тук?
Артьом престана да диша горещата пара, откъсна се от бялата нащърбена чаша със златен кант. Старецът се беше дотътрил дотук, беше го намерил, и сега крадешком, с крайчеца на окото, го изучаваше. Добре. Няма да тръгне да бяга от него.
— А ти как се добра до нас, дядка? Щом са закрили всичко? — Артьом предизвика упорития старец да го погледне в очите.
— Промъкнах се последен — онзи не мигаше, не извърна поглед. — Веднага след мен затвориха.
— Щяхме да сме си много добре и без тях, без тази Ханза! А виж, те, без нашия чаец, без гъбките — нека да опитат нашите, готованците! Ще оцелеем с божията помощ!
— Ще я отворят! А ако не я отворят? А моят Мехмед?!
— А ти, Айгулка, отиди при Сухия. Той ще намери твоя Мехметик за нула време. Няма да вземе да го зареже, я. Чайче може би? Опита ли нашия?
— Няма да откажа — с достойнство люшна брада самозваният Омир.
Той седеше срещу Артьом, сърбаше от местната гъбена отвара, горделиво, но безпричинно наричана чай — истинският чай, разбира се, беше изпит напълно още преди десет години — и чакаше. Артьом също чакаше.
— Кой чака за вряла вода?
Артьом застина — беше дошла Аня. Стоеше, без да го забелязва, с гръб към него.
— Трудиш ли се днес, Анют? — веднага я включи в разговора Шубата, докато бършеше ръце в протритите кожени джобове.
— Гъбки?
— Гъбки — отговори Аня гърбом само и само да не се обръща; значи, всичко беше видяла.
— Кръстът май, а? Заради навеждането.
— Оставете ме на мира, лельо Даш.
— Гъбите не са свине! — изказа се кривогледата, набита Айгул, като подсмръкна неодобрително. — Какво ти навеждане! Я опитай да газиш в лайната!
— Сама гази. Всеки си избира работа, която му е по душата — възрази монотонно Аня. Възрази монотонно, но Артьом знаеше — точно когато говори с такъв глас, спокоен — може да удари. И изобщо — всичко може, обучена е. С такъв баща...
— Не се карайте, момичета — избуча разчертаният Константин. — Всички професии са нужни, всички професии са важни, както е казал класикът. Ако нямаше гъби, с какво щяхме да храним прасетата?
Гъбите печурки растяха в затрупания северен тунел, един от двата, които по-рано водеха към станцията „Ботаническа градина“. Триста метра гъбени плантации, а след тях — и свинеферма. Бяха изтикали свинете по-нататък, за да не вони толкова. Сякаш триста метра повече можеха да ги спасят. Спасяваше ги друго — механизмът на човешките възприятия.
Върналите се отнякъде усещаха ден-два отвратителната свинска воня. После привикваха. Аня не привикна веднага. Местните жители отдавна не усещаха нищо. Те нямаше и с какво да сравняват. А Артьом имаше.
— Добре е, когато гъбите са ти на душата — изрече той отчетливо, вперил поглед в тила на Аня. — С гъбите е по-лесно да ес разбереш, отколкото с хората.
— Напразно някои говорят с такова презрение за гъбите — каза тя. — Има хора, които на пръв поглед не можеш да отличиш от гъби. И болестите им дори са едни и същи. — Аня най-накрая се обърна към него. — Ето например днес при мен. На половината гъби има някаква гнилоч. Гнилоч се е появила, разбираш ли? Откъде се е взела?
— Каква гнилоч? — обезпокои се Айгул. — Само гнилоч ни липсваше тук, Аллах да ни е на помощ!
— Някой да иска чай? — появи се Шубата.
— Та набрах кошница гнилоч — каза Аня право в очите на Артьом. — А по-рано си бяха нормални гъби. Здрави.
— Това е направо някакво бедствие! — поклати глава Артьом. — Гъбите са се вмирисали.
— А какво ще ядем? — отбеляза с основание Шубата.
— Но разбира се, нима това е бедствие? — отговори му тихо и с желязна нотка Аня. — Виж, когато великия герой и спасителя на цялото метро вече никой не го възприема сериозно — ето това е бедствие!
— Да вървим, Айгулка, да вземем глътка въздух — повдигна нарисуваната си вежда Шубата. — Тук нещо започва да става горещо.
— Ъхъм... — Омир се изправи подир останалите.
— Не — спря го Артьом. — Ето. Ти нали искаше да послушаш за героя? За Артьом, който е спасил цялото метро? Ето, слушай. Чуй истината. Мислиш ли, че на хората им е до това?
