— Москва не е единственият град, където хората са оцелели. Вчера на Полиса обявиха пред всички, че има и други. Скоро ще ви го съобщят и на вас. Смятайте, че аз съм пръв. Целият свят е жив! Питер, Екатеринбург, Владивосток, Америка. А не сме ги чували, защото са заглушавали радиото.
Беше настанала гробна тишина. Хората слушаха, вцепенени.
— Ние не бива да живеем повече тук. Можем да си съберем нещата и да си отидем. Във всеки момент. Сега. Когато си поискаме. В Муром, на триста километра от Москва, фонът вече е нормален. Хората живеят на повърхността. Москва е тази, която е мъртва, заразена, защото над нея са сваляли бойни глави. Не бива да сме тук. Аз ви предлагам, аз ви моля: нека да си отидем.
— Защо? — попитаха го.
— Да се мъчим триста километра — и там какво?
— Какво го слушате, той още от идването — пак с тази тема!
— Защо? Защото мястото на човека не е под земята. Защото вие живеете в тунелите, вас ви държат в тунелите! Като червеи! Вие поне помните ли го това? Тези идиотски войни, воюваме сами със себе си... Ние тук нямаме утрешен ден. Това е гробище, метрото. Ние тук никога няма да станем никакви. Тук няма да бъдем хора. Няма да направим нищо ново. Няма да израснем. Тук боледуваме. Израждаме се. Няма въздух. Тук няма място. Тук е тясно.
— На нас ни е достатъчно.
— А Душанбе оцелял ли е? — плахо се поинтересува някой.
— Не знам.
— Ти нас с червеи ли ни сравняваш?
— А ако Америка още е цяла и войната продължава? — заразсъждаваха около масата.
— В град Муром има манастир. Оцветен в бяло. Със сини куполи. С цвета на небето. На брега на река е. И наоколо е гора. Да отидем там? Първо разузнавачи, докато се приготвят всички. Ще намерим някакъв транспорт, ще го оправим. Жените и децата — с коли.
— А там какво ще ядем?
— А тук какво ядете?! Вие тук... Дяволите да ви вземат. Явно е, че тук не може по никакъв начин! В това е бедата! На това място! Това не е убежище! Това е гробница! Оттук трябва да се бяга!
— Ами бягай тогава — казаха му мрачно и тихо. — Какво, не ти се ли се бяга сам? Какво си повлякъл хората? Мойсей, пфу!
— А защо Ханза иска да го предадем? Убил ли е някого? — полюбопитства някаква жена.
Артьом погледна към Сухия. Той обхождаше с очи масата, сякаш търсейки подкрепа за Артьом. Но не се намесваше. Артьом потри челото си.
— Хубаво. Добре. Аз събирам експедиция. Засега — разузнавателна. Да отидем да изследваме на изток. Да видим къде там е годно за обитаване. И когато намерим, ще се върнем за останалите. Кой е с мен?
Никой не отговори. Дъвчеха, зяпаха, пиеха. Не отговори нито един.
Аня сложи ножа настрана. Изправи се.
— Аз. Аз съм с теб.
Постояха двамата. После се чу шумолене.
— Аз също! Аз ще дойда с вас! Извън метрото! В Полярни зори!
Както си седеше, така и стана — между Аня и Артьом. Те се спогледаха.
Наталия, майка му, отскочи от масата, полетяха чаши и се разбиха в пода.
— Бързо тук! Край, отиваме да спим!
— Но мамо! Но в Полярни зори!
— Никъде няма да ходим! Ние тук сме си вкъщи!
— Но поне ме пусни да отида...
— Не!
— Та това е на повърхността, Наталия... — рече Артьом.-Та там има въздух. Друг. Свеж! Та туберкулозата...
— Няма туберкулоза, има друго! Някаква чума! Там, навън, хората разправят — американците! На американците ли ще ни предадеш?!
— Ти щом не искаш — пусни поне него. Той тук... Ти сама каза. Колко му остава?
— Ти от мен? — тя се задъхваше. — Ти сина ми от мен?! Ах ти, гад... Няма да ти го дам! Няма да разреша! Кирюшка! Чухте
ли? Иска да ми вземе сина! На американците! Като играчка! И самият той... и нас!
— Глупачка — каза ѝ Артьом. — Кучка.
— Качвай се сам на своята повърхност! С червеи ще ни сравнява! Няма да го пусна! Да не си посмял! Тръгнали да ми го отнемат!
— Не му давай детето! Той още с идването, всички го знаят! Къде ще го мъкне?!
— Няма да го дадем! Това е вече прекалено!
— Аз искам с вас! — заплака Кирюха. — Искам да видя повърхността!
— Да го предадем на тази Ханза — и готово — каза някой. — Нека те да се оправят.
— Ами тръгвай! Щом тук с нас ти е тежко! Тръгвай, предател!
Започнаха да се отдръпват от масата, да отскачат.
— Ами стойте си! Яжте! Продължавайте да се ядете един друг! Нека ви разиграват тук! Като овни! Като искате сами да умрете — умирайте! Да газите в лайната — газете! Да ровите в проклетото си минало — моля! Но децата за какво са ви виновни?! Децата защо ги погребвате живи?!
— Ти самият си овен! Ти самият си се продал! Никой няма да тръгне никъде с теб! Какво, в капан ли искаш да ни вкараш?! Колко ти платиха?! Да го предадем! Да не си разваляме отнощенията с Ханза заради това лайно!
— Така, достатъчно! — извика Сухия, изправяйки се.
— А ти да беше държал своя под око! Гледай го, продал се е там! Малко ли ни е тровил нервите! Ние сигурно нямаше и да боледуваме, ако през цялото време не ни беше нарушавал херметичността! Ти не се бъркай в нашето! Ние сами, ясно?! Това е нашият дом!
— Тьооом, а с теб, аз с вас, мооооля!
— Махай се! Изчезвай! Докато не сме те дали на тях! И да страдаме заради него на всичкото отгоре!
