— Защо ни е да ходим в Муром? За какво ни е да извеждаме всички тези хора от метрото и да ходим някъде? Те живеят тук, Артьом. Тук е домът им. Те няма да тръгнат след теб.
— Затова, защото са се родили горе! На въздух! Под небето! На свобода!
Александър Алексеевич кимна на Артьом: без подигравка, със съчувствие, като детски лекар.
— Те вече не помнят това, Тьомочка. Те се свикнали тук.
— Но те тук са като морлоци! Като къртици!
— Затова пък животът им е в коловози. Затова пък всичко им е ясно. Те няма да поискат да променят нищо.
— Да, те като седнат край огъня, само това и знаят, да си спомнят миналото — при кого как е било, кой как е живял!
— Това, за което тъгуват, ти няма да им го върнеш. А те не искат да се върнат в него, а да си спомнят. Ти още си млад, някога по-нататък ще го разбереш.
— Не разбирам!
— Ами това е.
— Просто те моля: затвори станцията. Ако не искаш да им кажеш — аз ще им кажа. Иначе и тук ще се промъкне тази зараза... Ще им промият мозъците като навсякъде... Вече видях какво е...
— Не мога да закрия станцията, Артьом, Ние имаме търговия с Ханза. От тях получаваме фураж за свинете. И трябва да караме торта на Рижска.
— Какъв фураж? А гъбите!
— С гъбите нещата са зле. Почти цялата реколта загина.
— Виждаш ли? — Артьом се усмихна накриво на Аня. — А ти се тревожеше за гъбите. Оказва се, че може и без тях. А без проклетия фураж, оказва се, не може.
— Ти недей да съдиш. Аз съм началник — станция, Артьом — поклати глава Сухия. — Двеста души ме гледат в устата. Аз трябва да ги храня.
— Дай поне самият аз да им го кажа! Те така или иначе ще узнаят!
— Мислиш ли, че си струва? — въздъхна Сухия. — Да го научат от теб?
— Струва си!
*
* *
Договориха се: хората да се съберат след вечеря, когато свършва смяната във фермите. А дотогава Артьом да мълчи. И той мълчеше, като се върна към стария си живот на ВДНХ. Велосипедите. Патрулирането в тунела. Палатката. Животът му беше умалял и повече не му ставаше.
След него постоянно се мъкнеше като опашка изгубения Иля Степанович. Договориха се със Сухия да го остави на станцията. И Артьом му показваше как са устроени нещата тук.
Макар и учителят да беше невзрачен, той веднага се хареса на Дашка Шубата. Напоиха го с чай — от последните гъби. Разпитаха го за биографията му. Той си мълчеше, а Артом не го издаваше.
Затова пък слушаше добре. И докато му разказваше за станцията, Артьом — ту тук, ту там — вмяташе и за себе си. Получаваше се от само себе си. Бродеха между палатките и му идваше отвътре. Ето тук, значи, живееше Женка. Приятел от детството. Заедно с него отворихме вратата на Ботаническата градина. Той после умря: някой от патрула откачи, когато черните идваха на ВДНХ, и го уби. А тук за пръв път видях Хънтър и веднага ме срази. Ходехме си из пустата нощна зала и той взе съдбата ми в ръцете си и за миг я завърза във възел като арматурно желязо. И така нататък. За черните. Сега вече беше смешно да премълчава за тях. Трагедията на живота му, след нея не беше останало нищо. Иля Степанович леко кимаше, сякаш това го вълнуваше. А за какво там си мислеше — кой знае.
Така изтърпя до вечерта.
Такава царска вечеря, естествено, беше предназначена не само за своите. Повикаха желаещи. Сложиха масите в „клуба“, на възвишението, където започваше отсеченият коридор, над коловозите — към новия изход.
Дневните смени свършиха, хората дойдоха от душовете, чисти и колкото могат по-спретнати.
С мезетата беше зле, но Прошка всичко компенсира. Бяха го приготвили чудесно. Поднасяха печено, главата отделно. Главата мижеше, ушите бяха станали пергаментени от мазнина. Месото беше нежно, тук-там леко изпъстрено със сланина: навреме го бяха колнали. Разтапяше се в устата. Наливаха гъбен хмел още от старите запаси. Хората вдигаха тостове все по- искрено.
— Добре дошъл!
— За твое здраве, Артьом!
— Анечка! И за теб!
— И да си имате дечица най-после!
— И да не го сметнете за подмазване, за родителите! Тоест за теб, Сансеич!
Надигна се сред останалите и разгорещилият се Пьотър Илич с венеца от рижи коси около малиновата му плешивина.
— И в такъв случай и за нашата ВДНХ, островче на мир и стабилност в бушуващия океан на метрото! Благодарение на старанията сами знаете на кого!
Артьом си мислеше, че в гърлото му няма да влезе и хапка, но така се беше нагладувал за последния ден, че излапа две порции. Хубаво беше шопарчето. Настина. Макар че не можеше да не си спомня, че сутринта все още грухтеше. Но те всички са грухтели някога, какво сега, да не ги ядат ли?
Само да пие, не му се получаваше. А Сухия не пропускаше. Всеки се готвеше за разговора с хората по свой начин.
— Все исках да го обсъдя с теб, чаках да се появиш. Ти, разбира се, си свободен да общуваш с хората. Аз от своето не се отказвам. Но просто за да разбереш, че не е задължително това, знаеш, гъби, свине... Можеш да се занимаваш и с друго. Разузнаване например...
— Благодаря, чичо Саш.
