Прошка опъна въжето колкото можа, но то беше късо. Задните крака се отдалечиха от стълба колкото можаха, но зурлата, захваната от въжето, така или иначе нямаше къде да се дене от него. Ала Прошка не врещеше, не очакваше смъртта. А освен това Сухия го погали и шопарчето притихна, замисли се.
Пьотър Илич приклекна до него, почеса го отстрани, пръстите се заслушаха в пулса му. Намери през кожата и ребрата сърцето. Нагласи с лявата ръка на нужното място ножа, без още дори да одрасква кожата. Другите свине протегнаха с любопитство петачетата си по-наблизо, за да видят какво става.
— Е, прощавай.
Замахна с дясната длан и удари дръжката. Ножът хлътна като гвоздей. Прошка потрепна, но устоя. Още нищо не беше успял да разбере. Пьотър Илич измъкна острието от раната и грижливо затисна дупката с парцал.
— Това е.
Прошка постоя още малко, после го понесе. Задните му крака се подкосиха, той седна на задника си, но веднага се изправи. И отново падна. Заквича, осъзнавайки предателството. Опита се да стане, но вече не можеше.
Някои от свинете го гледаха безучастно с копчетата на очите си, някои продължаваха да ядат от коритото. Кой знае защо тревогата на Прошка не се предаде на никой от тях. Той се търколи настрани, започна да рита с крака. Поквича. Изсипа куп кафяви топчета. Затихна. Всичко това не засягаше останалите. Те, изглежда, изобщо не бяха забелязали настъпилата съвсем наблизо смърт.
— Готовичко! — каза Пьотър Илич. — Аз ще го разфасовам и ще го доставя в кухнята. Какво да им кажа? Да го изпекат? Да задушат ролцето?
— Печено или задушено, Тьом? — попита Сухия. — След като така или иначе не се получи изненада.
— По-добре печено.
Сухия кимна.
— Ти как си?
— Как? Не знам даже с какво да започна.
— Да вървим. Какво стоим тук. Къде пропадна?
— Къде? — Артьом погледна Аня. — Бях в Полиса. Тук никой не е идвал от Полиса? От Мелник? Или изобщо чужди? Някой питал ли е за мен?
— Не. Всичко е спокойно. А трябваше ли?
— А наши връщаха ли се през нощта от центъра? От Ханза? Никакви слухове ли не са донесли?
Сухия го погледна внимателно.
— Какво се е случило? Случило се е нещо, нали?
Излязоха от свинарника на станцията. Заради червената аварийна светлина изглеждаше, че Александър Алексеевич е колил свинята. Или Артьом.
— Да идем да похапнем.
Сухия не одобряваше пушенето на Артьом. Но сега не взе да мърмори. Извади от табакерата свита цигара, подаде му я. Аня също се почерпи. Отидоха по-надалеч от жилищата. Задимиха сладко.
— Намерих оцелели — каза Артьом простичко. — Други оцелели.
— Ти? Къде? — Сухия погледна под око Аня.
Артьом отвори устни, за да продължи, и изведнъж се замисли. ВДНХ е независима станция. И Сухия е нейният началник. Но има ли тук независими?
— Той казва истината — потвърди Аня.
— Ти не знаеш ли?
— Аз? Не знам — изрече внимателно Сухия, за да не обеди отслабналия още повече и обръснат Артьом.
— Средно звено — определи Артьом. — Добре.
— Какво?
— Чичо Саш. Всичко е дълго за разказване. Нека карам по същество. Ние не сме единствените оцелели. Целият свят е оцелял. Разни градове в Русия. Западът.
— Това също е истина — потвърди Аня.
— Западът? А войната? — намръщи се Сухия. — Тя какво, продължава ли? А ефирът защо е пуст? Защо никой тук не е видял тези оцелели?
— Заглушават ефира. Като в съветско време — опита се да обясни Артьом. — Защото войната уж продължава.
Това Сухия го разбра.
— Познато.
Артьом присви очи недоверчиво.
— Познато?
— Преминавали сме през това. А кой? Червените?
— Ти познаваш ли Бессолов? — попита Артьом.
— Бессолов? — повтори Сухия. — Това този от Ханза?
— Няма никаква Ханза, чичо Саш. И Червена линия няма.
И съвсем скоро няма да има. Скоро ще обединят всичко, за да се противопоставят заедно на общия враг. За не излезем никога никъде от метрото. Такъв е сценарият.
Сухият като че ли повярва, но уточни за всеки случай с Аня:
— Това знае ли го още някой? Че в другите градове са оцелели?
— Вчера в Полиса го обявиха на всеослушание — отговори тя. — Истина е, Александър Алексеевич.
— Целият свят е оцелял? И как живеят? По-добре от нас?
— Не знам. Не казват — обясни Артьом. — Ако беше по- лошо, със сигурност щяха да кажат.
Сухия запали от едната си цигара, твърде бързо отишла, друга.
— Мамка му!
Погледа малко в червената лампа.
— Ти на този Бессолов длъжен ли си му нещо? — попита Артьом.
— Не. Откъде накъде? Аз съм го виждал само веднъж, в Ханза.
— Това е добре. Чичо Саш... Трябва да затворим станцията. Да я затворим, за да не дойде никой при нас оттам. И да подготвим хората. Трябва да им разкажеш всичко. Те ще ти повярват.
— За какво да ги подготвим?
— Те трябва да се изведат оттук. Да се изведат от метрото. Докато това все още е възможно. Поне нашите.
— Къде да се изведат.
— Горе.
— Къде именно? На станцията има двеста души. Жени, деца. Къде искаш да ги отведеш?
— Ще изпратим разузнавачи. Ще намерим място, където фонът е нисък. Бяха дошли хора от Муром. Там си живеят право на повърхността.
Сухия запали трета цигара.
— Защо?
— Какво защо?
