— Когато онзи път бях в кулата... — Артьом сковано кимна в нейна посока — когато те слушаха ефира, опитваха се да хванат позивните на Мелник... Там, през това шумолене... Готов съм да сс закълна в каквото искаш... Имаше! Имаше нещо!
Над голата гора плуваха два колоса — Работникът и Колхозничката, хванали се един за друг в странната си поза — или плъзгащи се върху лед, или танцуващи танго — но без да се поглеждат, като безполови. А накъде гледат тогава? Интересно дали от тяхната височина се вижда какво има отвъд хоризонта?
Отляво остана дяволското колело на ВДНХ — огромно като зъбатото колело на онзи механизъм, който по-рано е въртял Земята. И заедно с целия механизъм колелото вече от двайсет години беше застинало и сега ръждясваше тихо. Пружината се беше развила напълно.
На колелото беше написано „850“; толкова е била възрастта на Москва, когато са го сложили. Артьом си помисли, че няма смисъл да се поправя това число; когато няма кой да измерва времето, то спира.
Непривлекателните и тъжни небостъргачи, някога бяло- синьо-червени, се издигаха съвсем наблизо. Най-високите здания в околността, ако не се брои пречупената кула. Точно това му трябваше. Артьом вирна глава, достигна с поглед върховете им. От това коленете му веднага омекнаха.
— Може би днес... — попита без въпросителен знак Артьом, макар и да помнеше, че небесните уши са запушени с облачен памук.
Там, разбира се, не го чуха.
Входът.
Най-обикновен вход.
Домофонът беше осиротял, желязната врата — лишена от захранване, в аквариума на портиера — умряло куче, пощенските кутии тракат металически от течението, в тях няма нито писма, нито рекламни боклуци. Отдавна са събрали всичко и са го изгорили, за да си стоплят поне ръцете.
Отдолу — три лъскави немски асансьора, отворени и бляскащи с неръждаемите си вътрешности, сякаш можеш и сега да вземеш който искаш от тях и просто така да се качиш на самия връх на тези небостъргачи. Артьом ги мразеше заради това. До тях — вратата на аварийния изход. Той знаеше какво има зад нея. Вече беше броил — четирийсет и шест етажа пеша. На Голгота — винаги пеша.
— Винаги... Пеша...
Раницата сега тежеше цял тон и този тон притискаше Артьом към бетона, пречеше му да върви, нарушаваше ритъма на стъпките му. Но Артьом продължаваше да крачи — като омагьосан, и като омагьосан говореше:
— Е, и какво, като няма противо... ракетна... Въпреки това... Трябва да има... Трябва да има още някъде... хора... Не е възможно само тук... Само в Москва... Само в метрото... Ето — земята... Стои си... Не се е разпаднала... Небето... се разчиства... Та не е възможно такова нещо... Цялата страна... И Америка... И Франция... И Китай... А Тайланд, да речем... Той изобщо на кого е направил нещо... Него изобщо за какво...
Естествено, за своите двайсет и шест години Артьом не беше ходил нито във Франция, нито в Тайланд. Той почти не беше заварил стария свят — беше закъснял с раждането си. А на новия географията му беше по-оскъдна — метростанция ВДНХ, метростанция Лубянка, метростанция Арбатска... Околовръстната линия. Но докато разглеждаше в редките туристически списания филтрирани от плесента снимки на Париж и Ню Йорк, Артьом чувстваше със сърцето си, че тези градове все още ги има някъде, стоят си, не са загинали. Чакат — може би него.
— Защо да е... Защо да е останала само Москва? Не е логично, Жен. Разбираш ли? Не е логично... Значи, просто да уловим... Техните позивни... Не можем... Засега. Трябва просто да продължим. Не бива да отпускаме ръце. Не бива...
Небостъргачът беше пуст, но въпреки това звучеше, живееше — през балконите влиташе вятър, хлопаше дървените ка- пандури, дишаше със свистене през асансьорните шахти, шумолеше нещо в чуждите кухни и спални, преструвайки се на завърналите се домакини. Но Артьом вече не му вярваше, дори не се обръщаше и не се отбиваше на гости.
Известно беше какво има там, зад потропващите неспокойно врати — разграбени апартаменти. Бяха останали само разхвърлени по пода снимки — непотребни никому спомени на чужди мъртъвци — както и огромни мебели, които не можеш да замъкнеш със себе си нито в метрото, нито на оня свят. На другите сгради прозорците се бяха разлетели от взривната пълна, а тук стъклопакетите бяха издържали. Но за двайсет години се бяха покрили целите плътно с прах, ослепели като от катаракта.
По-рано в други апартаменти можеше да се срещне някой бивш стопанин: тикнал противогазния хобот в някаква играчка, плаче гъгниво в хобота и не чува как са се приближили отзад към него. Но вече отдавна не попадаше на никого. Някои бяха останали да лежат с дупка в гърба до тази своя глупава играчка, а други после бяха видели тях и бяха осъзнали — горе вече няма домове и изобщо нищо няма. Бетон, тухли, киша, напукан асфалт, жълти кости, всякакви вехтории, е, и фонът. Така е в Москва — така е и по целия свят. Никъде другаде няма живот — само в метрото. Факт. Общоизвестен.
Известен на всички освен на Артьом.
