Артьом примигна и потърка клепачите си, за да могат очите му отново да видят днешния ден, а не миналото отпреди двайсет и пет години. Седна, разтвори раницата.
Там имаше радиостанция — армейска, грамадна, зелена, издраскана — и още един обемист предмет: желязна кутия с въртяща се ръкохватка. Самоделна динамо машина. И на самото дъно — четирийсетметрова жица, антена към радиостанцията.
Артьом свърза всички проводници, обиколи покрива, размотавайки жицата, избърса водата от лицето си и отново неохотно се напъха в противогаза. Притисна към главата си слушалките. Поглади с пръсти клавишите. Завъртя ръкохватката на динамо машината — примигна диод, апаратът зажужа, завибрира в дланите му като жив.
Изщрака тумблер.
Артьом затвори очи, защото се боеше, че те ще му попречат да улови в шума на радиоприбоя бутилката с писмо от далечния континент, където е оцелял още някой. Започна да прескача през вълните. И въртеше динамото — сякаш гребеше с ръка от надуваема лодка.
Слушалките засъскаха, започнаха тънко да вият „Иии- иу...“ през шума, закашляха туберкулозно; замълчаха и отново засъскаха. Сякаш Артьом бродеше из туберкулозна клиника, търсейки с кого да си поговори, но нито един от болните не беше в съзнание; само санитарките допираха пръст до устните и строго правеха „Шшшш...“. Никой тук не искаше да отговаря на Артьом, никой не възнамеряваше да живее.
Нищо от Питер. Нищо от Екатеринбург.
Мълчеше Лондон. Мълчеше Париж. Мълчаха Банкок и Ню Йорк.
Отдавна вече нямаше значение кой е започнал тази война.
Отдавна нямаше значение с какво е започнала тя. За какво? За историята? Историята я пишат победителите, а тук нямаше кой да пише и скоро нямаше да има и кой да чете.
Шшшш...
И ефира цареше пустота. Безкрайна пустота.
Ииииу...
В орбита се носеха забравени комуникационни спътници; никой не ги викаше и те полудяваха от самота, и се хвърляха към Земята, защото по-добре да изгорят във въздуха, отколкото да продължава така.
Нито дума от Пекин. И Токио — гробно мълчание.
А Артьом продължаваше да върти проклетата ръчка, въртеше, гребеше, гребеше, въртеше.
Колко тихо беше! Невъзможно тихо. Непоносимо.
— Тук Москва! Тук Москва! Отговорете!
Това е неговият глас, на Артьом. Той, както винаги, не издържа, не изтърпя.
— Тук Москва! Приемам! Отговорете!
Пиииииу.
Не спирай. Не се предавай.
— Петербург! Отговорете! Владивосток! Отговорете на Москва! Ростов! Отговорете!
Какво ти има, град Питер? Нима се оказа толкова кекав, по- кекав от Москва?! Какво има там, на твоето място? Стъклено езеро? Или те е изяла плесента? Защо не отговаряш? А?
Къде си се дянал, Владивосток, горд град на другия край на света? Ти нали беше толкова далеч от нас, нима и теб те загробиха? Нима и теб не те пожалиха? Кхх. Кхх.
— Отговорете, Владивосток! Тук Москва!
Целият свят лежи по очи, с лице в калта и не чува капките от този безкраен дъжд по гърба, и не усеща, че и устата му, и носът му са пълни с ръждива вода.
А Москва... Ето я. Стои си. На крака. Като жива.
— Вие какво, пукнали ли сте там, какво, всичките ли?!
Шшшшш...
Може би сега му отговаряха душите им, преселили се в радиоефира? А може би така звучеше фонът? Смъртта също би трябвало да си има свой глас. Може би точно такъв: шепот. Цццц... Хайде, хайде. Не шуми. Успокой се. Успокой се.
— Тук Москва! Отговорете!
Може би сега ще чуят?
Ето, точно сега в слушалката ще се изкашля някой, ще се промъкне развълнувано през съскането, ще закрещи отдалеч- отдалеч:
— Тук сме! Москва! Чувам ви! Приемам! Москва! Само не се изключвайте! Чувам ви! Господи! Москва! Москва излезе на линията за свръзка! Колко сте оцелелите там?! Ние тук имаме колония, двайсет и пет хиляди души! Земята е чиста! Фонът е нулев! Водата е незаразена! Храна? Разбира се! Има лекарства, има! Изпращаме спасителна експедиция за вас! Само се дръжте! Чувате ли, Москва?! Най-важното е да се държите!
Ииииииу. Пустота.
Това не беше опит за радиосвръзка, а спиритичен сеанс. А той изобщо не се удаваше на Артьом. Духовете, които призоваваше, не искаха да идват при него. На тях и на онзи свят си им беше хубаво. Те гледаха отгоре към фигурката на Артьом, прегърбена в редките пролуки между облаците, и само се усмихваха: там? При вас? Благодаря, не!
Кхххххх.
Спря да върти проклетата ръчка. Смъкна слушалките. Изправи се, прецизно намота проводника на антената — бавно, насилвайки се с тази прецизност, защото му се искаше да го накъса на парчета и да го запрати от четирийсет и шестия етаж в пропастта.
Прибра всичко в раницата. Метна го на гръб — дявол изкусител. Понесе го надолу. Към метрото. До утре.
— Направи ли обеззаразяване?
— Направих.
— По-ясно!
— Направих!
— Направил бил, аха... — изцъка недоверчиво слушалката и Артьом я запрати към стената с омраза.
Вътре във вратата заскърца ключалката, прибирайки езиците си. После вратата изпъшка протяжно, отвори се и метрото лъхна към Артьом със застоялия си, тежък дъх.
На прага го посрещна Сухия. Или усещаше кога Артьом ще се върне, или всъщност изобщо не си тръгваше оттук. Навярно усещаше.
— Как си? — попита той уморено, беззлобно.
