Артьом сви рамене. Сухия го обходи с поглед. Меко, като детски лекар.
— Там един човек те търсеше. Дошъл е от друга станция.
Артьом се приближи.
— Да не го изпраща Мелник?
В гласа му прокънтя нещо, сякаш са изпуснали гилза на пода. Надежда? Или малодушие? Или нещо друго?
— Не. Някакъв старец.
— Какъв старец? — Цялата му последна сила, събрана за в случай, че вторият му баща отговори „да“, веднага изтече от Артьом, моментално отиде в канала и сега му се искаше единствено да легне.
— Омир. Нарече се Омир. Познаваш ли такъв?
— Не. Лягам да спя, чичо Саш.
Тя не помръдна. „Спи ли, или не?“ — чудеше се Артьом. Мислеше си го така, машинално, защото за него вече нямаше никакво значение дали тя спи, или се преструва. Свали дрехите си и ги натрупа на купчина до входа, потърка зиморничаво рамене, притисна се сиротно към гърба на Аня, придърпа към себе си одеялото. Ако имаше второ, дори нямаше да я докосне.
По часовниците на станцията беше някъде седем вечерта. Но Аня трябваше да стане в десет — и за гъби. А Артьом го бяха освободили от гъбите като герой. Или като инвалид? И с останалото се занимаваше по свое желание. Събуждаше се, когато тя се върне от смяна — и се качваше горе. Изключваше се, когато тя все още се правеше, че спи. Така живееха — в противоположи фази. В едно и също легло, но в различни измерения.
Внимателно, за да не я събуди, Артьом започна да придърпва капитонираната червена завивка върху себе си. Аня го усети и без да каже нито дума, яростно придърпа одеялото в обратна посока. След като тази идиотска борба продължи минута, Артьом се предаде и остана да лежи гол на края на леглото.
— Супер — каза той.
Тя мълчеше.
Защо лампичката гори отначало, а после прегаря?
Тогава той легна с лице към възглавницата — за щастие, имаха две, затопли я с дъха си и така заспа. А в подлия си сън видя Аня друга — смееща се, дръзка, закачаща се весело с него, някаква съвсем млада. Макар че колко беше минало? Две години? Два дни? Дявол знае кога може да е било това. Тогава им се струваше, че пред тях има цяла вечност, и на двамата им се струваше така. Получаваше се, че всичко това е било преди цяла вечност.
В съня му също беше студено, но там Аня го изстудяваше — изглежда, го гонеше из станцията гол — от закачливост, а не от омраза. И когато Артьом се събуди, по инерция от съня още цяла минута вярваше, че вечността още не е свършила, че те с Аня се намират едва в средата ѝ. Искаше да я повика, да ѝ прости, да обърне всичко на шега. После си спомни.
МЕТРОТО
— А ти поне опитваш ли се да ме слушаш? — попита той Аня.
Но нея вече я нямаше в палатката.
Дрехите му лежаха точно на мястото, където ги беше хвърлил — на прохода. Аня не ги беше прибрала, не ги беше размествала. Само беше прекрачила през тях, сякаш се боеше да не ги докосне. Да не се зарази. Може и наистина да се е бояла.
Навярно и одеялото винаги ѝ е било по-нужно. Той все някак ще се сгрее.
Добре че си е тръгнала. Благодаря ти, Аня. Благодаря, че не взе да разговаряш с мен. Благодаря, че не почна да ми отговаряш.
— Благодарности, бля! — каза той на глас.
— Може ли? — обади се някой иззад брезента и право над ухото му. — Артьом? Нали не спите?
Артьом запълзя към панталоните си.
Навън, седнал на сгъваемо походно столче, чакаше старец с твърде меко за възрастта си лице. Беше се настанил удобно, уютно, стабилно и беше ясно, че се е разположил тук отдавна, но изобщо не възнамерява да си тръгва. Старецът беше чужд, не от станцията; мръщеше се, докато непредпазливо си поемаше дъх през носа. Личеше си, че е приходящ.
Артьом сплете пръсти в козирка, с която заслони очи от алената светлина, заливаща станцията ВДНХ, и се вгледа в госта.
— Какво ти трябва, старче?
— Вие ли сте Артьом?
— Да допуснем. — Артьом вдиша през носа. — Зависи.
— Аз съм Омир — заяви старецът, без да се изправя. — Така ми викат.
— Наистина?
— Аз пиша книги. Книга.
— Интересно — каза Артьом с гласа на човек, на когото изобщо не му е интересно.
— Историческа. Един вид. За нашите дни.
— Историческа — повтори Артьом предпазливо, оглеждайки се. — Това пък за какво? Разправят, край с историята! Свършила е.
— А ние? Нали някой трябва за всичко, което с нас тук... За всичко, което се случва тук с нас, да разкаже на потомците.
Ако не го изпраща Мелник, мислеше Артьом, тогава кой? Кой? За какво?
— Потомците. Свято нещо.
— И от една страна, трябва да се разкаже за най-важното... По какъв начин живеем тук? Всички етапи и перипетии, така да се каже, да се отразят. А от друга страна — как да се направи юва? Сухите факти се забравят. За да ги запомнят хората, е нужна жива история. Нужен е герой. Та търсех материал. Опитах какво ли не. Струваше ми се, че съм намерил. Но после се захванах... И не сработи. Не се получи. А след това чух за ВДНХ и...
