Момчето в снега полностью

— От четири месеца.

— Божичко, поздравления!

— Моля те — въздъхна Миа. — Напоследък съм ужасна полицайка. Наистина съжалявам.

— Да не съм чул и дума! — изсумтя Мунк и поклати глава. — Кой знае какво щеше да стане без теб. Господи, не смея и да си помисля. Ти разплете случая. Не ме интересува какво е трябвало да погълнеш, за да успееш, но въпреки това ми е приятно да те видя толкова… будна.

Почувствала искреността му, Миа отвърна с усмивка.

— Как е тя?

— Мириам ли? Все по-добре. Силна е. Ще се справи. Между другото, заръча ми да те поздравя. Трябва да ѝ отидеш на гости.

— Ще се опитам да намина преди пътуването.

— Чудесно. Ще се радва.

Мунк се усмихна сърдечно и пъхна ръка в джоба на палтото си.

— Ще ми правиш ли компания, докато изпуша една цигара?

Миа се съгласи и го последва навън, под лампите в задния двор. В Осло бе настъпила пролетта, но естествено, все още не беше особено топло. Тя обгърна тялото си с ръце, а Мунк запали цигара и отново придоби сериозно изражение.

— Защо не ми дадеш седем дни? — престраши се да попита той.

— Не знам, Холгер.

— Седмица. Не повече. Искам само да погледнеш. Да ми кажеш мнението си.

Миа стисна устни и се замисли.

Младо момиче в балетна рокля.

В планинско езеро.

Инжекция с антифриз.

— На мястото на деянието открихме някои необичайни неща — прокашля се Мунк и впи в нея добре познатия ѝ поглед.

Тук има нещо странно, Миа.

— Какво открихте?

— Ще ми дадеш ли една седмица?

Очите му почти я умоляваха.

— Добре — въздъхна накрая тя.

— Разкошно — засмя се Мунк и я потупа леко по рамото.

— Та какво намерихте?

— Не знам откъде да започна. — Той направи кратка пауза. — Сложил е камера.

— В смисъл?

— Фотоапарат на статив.

— Насочен към трупа?

Мунк потвърди умислено и вдиша дълбоко цигарения дим.

— Имаше ли снимки в него?

— Не, празен е. Извадил е картата памет.

— Защо „той“? Сигурен си, че е бил мъж.

— Заради следите по пръстта. Четирийсет и трети размер.

— До брега ли е била?

— Да.

— Странно — промърмори Миа.

— Знам.

— Имаше ли още нещо?

— Не съм сигурен дали е от значение, но малко по-далече открихме страница от детска книга.

— Коя?

— „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Ще ми направиш ли тази услуга? Ще хвърлиш ли един поглед. Би означавало много за мен.

Мунк загаси цигарата си.

— Струва ми се познато, Холгер. Появяваш се със снимки и искаш да ги видя.

— Само един поглед.

— Добре, Холгер, само заради теб. — Миа го последва към масата с въздишка.

Мунк захапа цигара и с известно угризение хвърли поглед навътре през прозореца. Отдих. От всичко настоящо и минало. Господи, малцина заслужаваха почивка повече от Миа, но това беше без значение — сега имаше нужда от нея. Случай за Миа. Веднага си го помисли, щом видя снимките от местопрестъплението. Холгер Мунк работеше като следовател в отдел „Убийства“ от почти трийсет години и подобни случаи бяха рядкост. Престъплението бе извършено хладнокръвно. Пресметнато. Обмислено. Сякаш някой бе оползотворил всяка секунда. Убийство. Отнет е живот. Естествено, звучи ужасно за обикновения човек, такова е и за всички замесени, но по правило е изключително просто. Мотивите винаги са ясни. Ревност. Омраза. Мъст. Често в комбинация с твърде много алкохол. Такава е човешката природа. Не е трудно да се обясни. На пръстите на едната му ръка се брояха случаите, при които не си бе представил веднага как е протекло престъплението или впоследствие да не е открил извършителя сред първоначалните заподозрени. Понякога, разбира се, отнемаше време, но обикновено първото му предположение се оказваше вярно. Обаче това? Тръсна глава и дръпна от цигарата. В същия миг телефонът в джоба на бежовото му палто започна да вибрира.

— Анете е. Имаш ли време?

— Да, кажи — отвърна Мунк.

— Най-накрая се свързах с болница „Юлевол“. Явно Каролине Берг най-сетне е готова да говори с нас.

— Чудесно. Имаме ли час?

— Само кажи кога ще дойдеш и ще се разбера с дежурните.

— Добре. А директорката на балета?

— Кристиане Спидсьо — подсказа Голи. — Днес е на работа в Операта. Не е на себе си, но ще ни приеме, когато ни е удобно.

— Открихме ли нещо за колата?

Служителите от КРИПОС намериха сив мерцедес, оставен встрани от пътя, близо до място, откъдето тръгваше пътека. На пода под седалката криминалистите се натъкнаха на верижка. Майката на Вивиан Берг потвърди, че принадлежи на дъщеря ѝ. Странна история. Дотам ли я бе закарал? И после е продължила сама? Защо колата е оставена отключена? И защо там, горе?

— В сряда някой си Тумас Лоренцен, адвокат, е съобщил за кражбата на мерцедеса.

— Имаме ли нещо за него?

— Доколкото виждам, не, но помолих Грьонли да звънне тук-там. Не разчитам на новите бази данни.

— Добре. Чудесно.

Мунк забеляза раздвижване до масата вътре, в „Юстисен“.

— Как върви при вас? — попита Анете.

— Тъкмо разглежда снимките.

— С нас ли е?

— Така ми се струва.