Момчето в снега полностью

— Хубаво — одобри Голи. — Предупредих съдебна медицина, че идваш. Искаш ли да започнеш оттам?

— Ще говоря с тях по-късно днес. Ернст Хюго ли беше?

— Не, Вик се е пенсионирал. Има нова патоложка — Лилиан Лун.

— Добре. Да започнем с Каролине Берг, ако е в състояние да разговаря с нас.

— Ще вземеш ли и Миа?

— Надявам се.

— Окей. Успех! Ще ти се обадя, ако изникне нещо — обеща Голи и затвори.

Мунк хвърли фаса върху сухия асфалт и влезе в „Юстисен“. Прокашля се тихичко и внимателно се настани на стола срещу Миа.

— Какво ще кажеш?

Неведнъж бе виждал този поглед: ясните сини очи може и да гледаха право в него, но тя бе на мили разстояние.

— Ще кажа, че е свършено с почивката ми — отсече Миа, прокарвайки длан през гарвановочерната си коса.

— Сигурна ли си? — попита Мунк.

— Така изглежда — промърмори тя.

— Какво мислиш? — Той колебливо положи ръка върху папката на масата.

— Нещо липсва.

— Какво?

— Нямаме перспективата на фотоапарата. Не е ли направена такава снимка?

Тя разлисти фотографиите и го погледна. Връщаше се към действителността.

— Не, ако я няма в папката.

— Аз… — отново се отнесе Миа.

Мунк не каза нищо. Остави я да потъне в мислите си. Екип със или без Миа Крюгер? Разликата бе огромна. Нека се бави, колкото иска.

— Какво забеляза?

— Не разбирам защо е избрал това място — промълви най-накрая тя и отново вдигна очи към него.

— В какъв смисъл?

— Отначало е искал да бъде насаме с нея. Нали така?

— Какво имаш предвид под „отначало“?

Тя наклони глава и го изгледа. И този поглед бе пределно познат на Мунк — казваше „Не виждаш ли каквото виждам аз?“.

— Нагласил е фотоапарата. Оставил я е в езерото, не е направил опит да я скрие.

— Да…?

— Искал е да я намерим.

Миа потърси с ръка нещо на масата, сякаш изненадана от липсата му. Питие. Досега винаги когато така вглъбено изучаваше снимки пред погледа на Мунк, пред нея стоеше бутилка и сякаш за миг тялото ѝ бе забранило, че там няма алкохол.

— Мислиш ли?

— Не си ли съгласен? — отпи най-накрая глътка вода Миа.

— Не знам. Обясни ми.

— Нали винаги се разкайват? Покриват трупа, за да скрият деянието от самите себе си. Ти си ми го казвал. О, боже…

Миа отново се отнесе.

— Искал е да бъде насаме с нея.

Мунк не каза нищо.

— Това си искал, нали? — пророни тихо Миа с поглед, зареян някъде далеч. Ти и тя. Сами в гората. Взел си я със себе си. Как си я завел? Познавал ли си я? Заедно ли сте се изкачили? Имала ти е доверие.

— Какво ще кажеш за книгата? — намеси се Мунк.

— Коя книга? — промърмори объркано Миа.

— Страницата от книгата. Има ли връзка?

— Безсъмнено.

Миа отвори папката и обърна една снимка към него.

— Виждаш ли?

— Какво трябва да видя?

— Изчезнала е в четвъртък, нали?

— Да, и?

— Миналата седмица валя, а тази — не. Листът не е стоял дълго там. Навлажнил се е от пръстта. Оставил го е за нас.

Тя се облегна на стола и за пореден път прокара ръка през косата си.

— Братята с лъвски сърца — какво означава според теб?

— Рано е да се каже — отвърна Миа и за миг пак потъна в себе си.

— Значи си с нас? — попита Мунк.

— Не съм имала по-кратка ваканция — измърмори тя и му се усмихна примирено. — Каза ли нещо за майка ѝ?

— Дошла е от Будьо да я види как танцува. Не я намерила и я обявила за издирване.

— Къде е тя сега?

— Изпаднала е в шок. Приели са я в „Юлевол“.

— Можем ли да говорим с нея?

— Току-що получих картбланш — отвърна Мунк.

— Дай ми две секунди. — Миа се изгуби към тоалетната.

Полицай Йон Ларшен, по-известен като Къри, имаше толкова силно главоболие, че с мъка гледаше през предния прозорец на автомобила. Отпи глътка вода от шишето, което стискаше между коленете си, и присви очи: не можеше да реши дали днешната задача му харесва, или не. Напрежение. Никакво действие. Хвърли поглед към апартамента на улица „Шире Греп“. Там живееше Лоте. Седемнайсетгодишна наркоманка. Поредният човек на дъното на наркойерархията, но кой знае защо я следяха. Навярно щеше да ги заведе до някоя по-важна особа. Не изслуша целия инструктаж. Достатъчно му бе да държи очите си отворени и закуската в стомаха си. Сигурно трябваше да избере друг бар, но естествено, пак отиде в същия. Бира и уиски. Няколко чашки край масата за билярд. Още бира. Допълнително уиски. Сетне за пореден път се събуди с махмурлук в познатото легло, до младото лице на съседната възглавница, но той сякаш бе изпаднал от друг свят.

Луна. Що за име е това, по дяволите? На двайсет и една години, с расти и халка на носа. На ръката ѝ беше татуиран персонаж, за който Къри дори не беше чувал. Луна. Кой, мамка му, кръщава децата си така? Хвана се, че самият той си го мисли. Хлапе. Дете. Е, не беше дете, но все пак бе с четиринайсет години по-млада от него. Не, не може да продължава така. Налага се да предприеме нещо.