Къри поклати глава и отпи глътка вода. Такива са те, момчетата от отдел „Наркотици“. Нищо не се беше променило. През последните седмици градът бе залят от хероин и според слуховете пласираха изключително хубава стока. Екипът, натоварен да предотвратява смъртни случаи в резултат на свръхдоза, се скъсваше от работа, а дълбоко в себе си Къри въобще не се съмняваше, че нещо в системата куца. В най-добрата страна за живеене на света. Навярно най-уместно бе да легализират дрогата. Да вкарат ред. Хората несъмнено имат нужда от опиати — защо държавата да не контролира цялата работа? Може би не хероин, но по-леките субстанции — хашиш, марихуана. Да не се прилагат толкова стриктни мерки, наркоманията да се декриминализира. Всичко би било много по-просто. Преследват седемнайсетгодишна наркоманка, на която и бездруго не ѝ е лесно. Какъв смисъл има в това?
Дал седеше мълчаливо. Очевидно си бе извадил поука.
Да злослови срещу Миа Крюгер?
Не, мътните го взели.
Не и когато е дежурен той.
Завистливи идиоти.
— Та — след известно време се прокашля Дал, явно се опитваше да поправи създаденото впечатление — какво ще кажеш за намереното момиче в езерото? Чудна работа. В балетен костюм. Да си чул нещо?
— Не — отсече Къри.
— Странно е, че не ни съобщават нищо. Все пак минаха два дена. Редно беше вече да излезе някаква вътрешна информация.
— КРИПОС — изпъшка Къри. — Никога не свалят картите.
— Не знам — изсумтя Дал. — Според мен има и друга причина.
— Така ли?
— Не си го чул от мен, но един приятел криминалист сподели, че са се натъкнали на удивителни неща.
— На какво?
— Не ми каза. Изглежда са забранили на всички да говорят.
— Виж ти — надигна чашата с кафе Къри.
— Да, не искат да издадат някои подробности. Определено — прошепна Дал. — По дяволите, колко съм гладен! Имаш ли пет минути? Мога да постоя тук и сам. Ще ни измислиш ли нещо за хапване?
— Но нали преди малко се върна? Защо не взе?
Дал сви рамене и кимна към жилището, сякаш да покаже старанието си да не пропусне нищо.
Къри изпуфтя. Наистина не разбираше защо е необходимо да седят тук цял ден и да дебнат седемнайсетгодишната наркоманка Лоте. Понечи да излезе и в същия миг получи известие за съобщение на телефона си. Прочете го и не успя да скрие усмивката си.
— Какво има? — попита Дал.
— Сам си намери храна.
— Моля?
— Анете Голи ми писа. Отделът пак работи. Успех с наркоманката!
Къри се засмя и приятелски потупа колегата си по рамото, после слезе от колата и извика такси към центъра.
Каролине Берг гледаше с отвеян поглед, но никое хапче на света нямаше да прикрие факта, че в нея нещо е мъртво и никога няма да се съживи. Тъкмо започваше четирийсетте и носеше русата си коса средно дълга. Държеше да стане и да ги посрещне права, макар краката очевидно да не я държаха.
— Както ви казахме, сме безкрайно признателни, задето отделяте време да разговаряте с нас — поде Мунк, след като приключиха с формалностите и Каролине Берг се върна в болничното легло.
Миа Крюгер бе изпълнена с лошо предчувствие. Русокосата жителка на Северна Норвегия явно не бе на себе си, не се намираше там, в стаята, и определено не бе готова за подробен разпит. Предпочиташе да се обърне и да излезе.
— Вече я няма, но умът ми не го побира.
Гласът бе тънък и свистящ, погледът — празен.
— Разбирам — обади се Мунк, седнал на един стол близо до леглото. — Отново се извиняваме, задето се налага да ви безпокоим, но много ни се иска да се опитаме да разберем какво се е случило.
Срещата с близките на жертвата винаги разтърсваше Миа. За щастие Мунк бе нейна пълна противоположност. Виждала го бе многократно. Добродушното плюшено мече в него се събуждаше и той съумяваше да го извади: кроткото, бащинското. Предразполагаше скърбящите да се почувстват в сигурни ръце. Често си представяше Мунк в ролята на добър свещеник — стига да беше малко по-набожен.
— Първо не повярвах, че е тя — промълви Каролине Берг, загледана през прозореца. — Не приличаше на себе и. Беше толкова жизнена. Същността на Вивиан я нямаше, не беше възможно да е тя.
— Разбирам — повтори приятелски Мунк. — Наистина, Каролине, ако ви дойде в повече, само кажете. Ще следваме вашето темпо.
— И тези перлени обици — продължаваше Каролине Берг, пренебрегвайки намесата му. — Никога не би ги сложила. Мразеше продупчени уши. Опитах се да я накарам — всички момичета трябва да носят обици — но тя не искаше и да чуе.
Мунк погледна Миа с леко повдигнати вежди.
— Значи обиците бяха новост за вас?
Каролине Берг кимна мълчаливо, без да сваля очи от прозореца.
— Искрено съжалявам, но е задължително да ви зададем този въпрос — за пореден път се обади Мунк. — Знаете ли кой би причинил това на Вивиан? Споделяла ли е да се е случило нещо? Имаше ли недоброжелатели?
Севернонорвежката блондинка се извърна към него. Празните ѝ очи сякаш не регистрираха присъствието му напълно.
— Според мен не са били гаджета със Себастиан. Доколкото разбрах, само са другарували. Вивиан искаше просто да танцува, момчетата никога не са я вълнували особено.
