Момчето в снега полностью

И последните ѝ събрани с мъка сили я напуснаха. Едва държеше главата си изправена.

Сигри.

Господи, не…

Не издържа повече.

Ще отпътува.

Защо не?

В света цари злото.

Сестра ѝ тича през поляна.

Никога няма да забрави тази картина.

Ела, Миа, ела.

Смъртта.

Към Нангияла.

— Или предпочиташ да е спусната.

Майната му на всичко.

Готова е.

— Прави каквото искаш.

Миа бавно затвори очи.

Едва успяха да излязат на улицата и телефоните им зазвъняха. Мунк отговори. Същото направи и Анете.

— Къде се губиш, Холгер?

Габриел Мьорк.

— Виж, Габриел, малко съм зает в момента. Имаме неочаквана ситуация. Ще ти се обадя.

— Не чу ли? — задъха се Габриел.

— Какво?

— Не е той.

— Кой?

— Намерихме го. Съседът ѝ. Казва се Александър Сьорли.

— Как, за бога…?

— Изчетохме файловете — продължи разпалено младият хакер. — С Юлва. Открихме нещо. Бил е пациент на Ритер, психиатърът. Обсебен е от Миа. Загубил е брат си при пожар. Очевидно я е срещнал там — първата жертва, Вивиан Берг.

— Успокой се — прекъсна го Мунк, забравил да си запали цигарата. — Какво говориш? Какви файлове?

— Съседът на Миа — повиши глас Габриел. — Вече изпратихме хора у тях. Къде беше?

— Какво сте направили?

Анете приключи разговора и му направи знак да затвори.

— Лудвиг го организира. Пратихме хора. Скоро ли идвате?

— Какво си организирал?

— Да отидем в апартамента на съседа ѝ. Александър Сьорли. Той е. Намерихме фотографии по стените. Снимки с различни костюми. Изкуствени зъби. Перуки. Очила. Има нейни снимки навсякъде, даже до леглото. Скоро ли ще дойдете?

— Снимки… на кого? — не разбра Мунк.

Анете му махаше нетърпеливо.

— На Миа. Всичко е свързано с Миа…

Голи се приближи.

— Намерили са момичето.

— Кое момиче? — заглуши микрофона Мунк.

— Момичето със зеления каскет. Дъщеря ѝ се обадила. Видяла е майка си по телевизията. В момента я разпитват в „Грьонлан“. Адски сме се заблуждавали, Холгер. Казва се Сьорли. Александър Сьорли.

По дяволите.

Мунк отново заговори в слушалката.

— Бяхте ли там?

— В момента сме. Трябва да видиш апартамента му. Страшно е… а нейната врата е отворена.

— Стой там, Габриел. Идвам — обяви Мунк и хвърли цигарата на асфалта.

Косата ѝ беше прибрана. Самата тя беше облечена в разкошна бяла булчинска рокля. Носеше златен пръстен. Краката ѝ бяха боси. Миа обаче не усещаше, вървеше безчувствено, когато излязоха от къщичката и той я поведе през гората. В гърба ѝ бяха опрени пистолети. Два броя. „Глок“.

Любимите ти, Миа.

И ти имаш същите, нали?

Той повдигна един клон и я насочи надолу към езерото, а вятърът шушнеше меко в лицето ѝ.

Да става, каквото ще.

Справи се добре.

Не пиеше.

Не вземаше хапчета.

Добро момиче.

Оптимистка.

Сега ще се спаси.

Хапчетата са на масата там.

Намираше се на брега на Трьонделаг.

На остров Хитра.

В къща, купена само за да угасне в нея.

Мунк.

Появи се с папка.

Ето го мъртвото момиченце.

На шест.

Беше овесено на дърво, с табелка на врата.

Пътувам сама.

Случаят беше стар. Реши да изчака. Остави се да я използват както винаги.

Да ги вземат мътните всичките.

Младежът я побутваше надолу през гората и накрая стигнаха езерото.

Мракът.

Проклетото зло.

Вече не издържа.

Ела, Миа, ела.

Александър пръв нагази във водата с насочени напред пистолети.

— Тук се случи, Миа.

Едва чуваше гласа му.

— Това е езерото. Тогава, естествено, беше замръзнало.

Усмивка озаряваше младото му лице.

— Тук седях. С рог на челото. Чаках Бамби, но той не дойде.

Миа отвори очи. Беше насочил пистолетите към нея.

— Да тръгваме?

В дърветата шумеше вятър.

Нежно дихание.

— Напред към Нангияла. Заедно.

Птици се рееха.

Порив на вятъра мина над водата.

Ела, Миа, ела.

Миа Кюгер отвори очи и неочаквано се почувства невероятно бодра. Видя нахилената физиономия до брега. Този преследвач. Проклет преследвач. Беше я взел за ангел. Убивал е заради нея. Виждала е много такива. Кротки, незабележими деца. Зад маската на невинността се крие злото. Така ли ще умре?

По дяволите, Миа, не.

Не и по този начин.

— Не.

— Какво? — изненада се младежът и я погледна изкосо. — Не искаш ли?

— Не — повтори твърдо Миа.

— Сигурна ли си?

Александър пристъпи навътре в езерото.

— Да.

— Няма да дойдеш?

— Не.

Вятърът шумолеше в дърветата.

— Значи искаш да живееш?

Тя кимна на фигурата във водата.

— Добре — усмихна се младежът, протягайки към нея ръка.

Стиснала пистолет.

Един.

— Радвам се, Миа. — Противната му уста се засмя и той направи още няколко крачки в студената вода. — Но ще ми направиш тази услуга, нали?

— Каква услуга?

— Застреляй ме. Направи го за мен.

Не очакваше последвалия изстрел.

От дърветата излетяха птици.

— Застреляй ме — повтори Александър и отново натисна спусъка.

Жилна я.

В бедрото, преди куршумът да се удари глухо в камъните зад нея.

После още веднъж.

През роклята, до хълбока — видя кръв под бялата тъкан.

— Застреляй ме, Миа.

Младежът пристъпи малко по-надълбоко и пак натисна спусъка.

Куршумът се заби в прасеца ѝ.

Миа насочи пистолета към усмихнатото момче.

— Александър — внимателно изрече тя.

— Ти или аз.

Последва плясък в тъмната вода.

— Обичам те, Миа.