Момчето в снега полностью

Тя отново се огледа, но погледът ѝ се изгуби в сенките. Очите ѝ бавно се затвориха, ала той я смушка.

— О, не, няма да спиш, мила. Не разполагаме с много време, не забравяй.

Хвана я леко за челюстта и я разтресе.

— Великата следователка Миа Крюгер — провикна се младежът и се изправи. — Забеляза ли голямата любов под носа си? Не! И как нещастният пренебрегнат влюбен да спечели благоразположението ѝ? От какво е обсебена гениалната детективка? Ама разбира се!

Младежът размаха показалец, усмихнат до уши. На Миа ѝ се струваше, че наблюдава нелеп цирков номер.

Очите му.

Усмивката му.

Той не беше там. Намираше се някъде другаде.

— Сега ме забелязваш, нали, Миа?

Съседът ѝ разпери демонстративно ръце.

— Вече не съм незабележим. Какво казваш? Не? Да? Виждаш ме, нали?

Изведнъж се изсмя гръмко.

— Не е ли гениално? Признай си. О, да. Прочетох всичко. Видях всичко. Знам всичко за теб, Миа. Снимките. Дневникът ти. Разлиствах го понякога, докато спеше. Не е ли странно колко хубаво може да бъде?

Пристъпи към леглото все така засмян. Помилва я отново по лицето.

— Колко добре можем да се познаваме, дори и да не си говорим.

— Защо — измънка Миа, но ѝ причерня пред очите.

— Ти спаси живота ми — обяви с неочаквано сериозен тон младежът. — Всъщност не беше точно така, но за мен е вярно. Ти го хвана, нали? Салем. Пиромана.

Тя поклати глава. Или кимна — не знаеше. Не си усещаше нито ръцете, нито краката.

— В къщата се вдигна пушек — отново се изправи младежът.

Нов цирков номер, но този път сериозен.

— Бях в стаята си. Това е последният ми спомен. Когато се събудих, те бяха мъртви. Татко. Брат ми Шире. И двамата. Пламъците погълнаха къщата ни във Фредрикста. И отгоре на това тя реши, че съм бил аз. Аз, Миа. Аз съм бил виновен.

Пожар.

Братята с лъвски сърца.

Мъртъв брат.

Беше права.

— Играех си с кибрит.

Той наведе глава настрани. На устата му бе изписана усмивка, ала очите му блуждаеха.

— Предишното лято ме хвана в действие. В градината. Просто някакъв хамстер и после котката. Помисли, че аз съм подпалил къщата.

Миа се опита да каже нещо, но не успя.

— След това — продължи разпалено Александър, сякаш дълго е очаквал възможност да държи предварително заучена реч. — Не искаше да има нищо общо с мен. Като че ли съм белязан. Като че ли съм син на Сатаната. Не желаеше да ме погледне. Затваряше ме в мазето. Ходех на училище, но само това. Имахме телевизор и стар видеоплейър. И един филм. Постоянно го въртя. Бамби се пързаля по леда. Бях самичък. С този филм. Какво според теб би причинило това на едно дете, Миа?

Очите над тънките устни гледаха мрачно, без да я виждат. Намираше се някъде далече.

— Но ето че един ден, Миа, чух: Искаш ли да отидел на вилата, Александър? Разбираш ли, Миа? Представяш ли си колко се зарадвах? Да пътувам? С мама? Помня колко беше хубаво да седя в колата и да слушам радио. Огънят в камината гореше. От кухнята се носеше аромат на гозба. Беше през зимата. Мама свали нещо от стената и го върза на главата ми. Рог от сръндак. Посочи езерцето под къщата, покрито с искрящобял лед. Бамби е там. Това бяха думите ѝ, Миа. Бамби е там, Александър. Ако отидеш там с този рог на главата, ще го видиш…

Миа бавно издърпа крака си и установи, че има известно поле за действие. Само да успее да си освободи ръката…

— Слушаш ли ме, Миа? — попита младежът със скръбен поглед.

— Слушам — отвърна дрезгаво тя, мъчейки се да се усмихне. — Слезе на леда да видиш…

— Бамби. Бях на десет и щях да видя Бамби. Нали разбираш? Обичах Бамби. Стоях там, на леда. Много часове. Докато не посинях. Обаче Бамби не дойде, а когато най-накрая се отказах и се върнах в къщата, проправяйки си път през снега, там нямаше никого.

— Какво? — измърмори Миа.

— Мама. Беше си тръгнала.

Младежът млъкна за миг.

— Но после дойде ти, Миа Крюгер. От нищото. Пироман, мамо. Не бях аз. Бил е пироманът. О, Миа, да беше видяла очите ѝ там, в болничното легло, когато ѝ занесох вестника. Спомняш ли си? Заглавната страница.

Мярна се смътен спомен.

„Ве Ге“ и „Дагблае“.

Тъкмо го беше хванала.

— Тя разбра, Миа. Погледна ме с любов. Представяш ли си? След всички тези години. Точно преди да умре. Очите ѝ. Погали ме по ръката, Миа. Разбра. Съзнаваш ли го?

Младежът помилва бузата си.

— Мама…

Миа внимателно дръпна крака си, но не успя да се отвърже. Ето че Александър отново се появи в стаята.

— Тя се намеси. Миа Крюгер. Съдбата. Вечната ми любов. Ще бъдем заедно навеки. Не е случайно, нали Миа? Ти ме спаси.

— Поздравления.

Най-сетне се насили да се усмихне.

— Сега ще отпътуваме заедно — тръсна глава момчето, слава богу, вече по-спокойно. — Но първо…

Излезе тичешком от стаята и се върна засмян. Носеше нещо…

Булчинска рокля?

— Ще ти стане ли? Аз и ти, любима… Преди да отпътуваме.

Вдигна роклята и ѝ я показа.

— Къде… отиваме? — опипа почвата Миа.

— В какъв смисъл? — изненада се младежът.

— Каза „да отпътуваме“. Къде ще отидем?

Изгледа я учудено.