Можеха да изпратят „Делта“, отряда за бързо реагиране. Но Едваршен, то се знае, бе избрал своите. За да покаже на политиците в залата колко добре харчат парите от данъците. Възможно е догодина да им отпуснат още един-два милиона от бюджета. Хубаво. Дяволите да го вземат. Да се свършва по-бързо. Веднъж завинаги ще пипнат този психопат — това е най-важното. Мунк дълго време се отнасяше скептично, но смъртта на свещеника го бе убедила. Паул Мали. Двайсет и девети номер в списъка.
От екрана се разнесе стържещ звук:
— Едно, тук три. Целта забелязана. Край.
— Три, едно, изчакайте. Край.
Между гъстите стволове витаеше мъглица. Войник две.
Камерите се движеха през гора — почти като във видеоигра. Войник едно. Вижда се къщата, колибка в далечината. Мярна се дуло на автомат. Войник три. Тича, тъпче калуната зад един дънер. Колибата не е много далече.
— Едно, тук четири. Готови за настъпление. Край.
— Четири, тук едно. Чакайте заповед. Край.
Води се дигитална война. Пряко предаване от затънтена гора. Няколко войници наобиколиха сива врата, а Мунк бе неспособен да откъсне очи от екрана.
— Отряд, тук едно. Край на връзката. Изчакайте заповед.
Изведнъж стана тихо. Появиха се дула на фона на калуната. Вдигнат палец пред една от камерите — съвсем близо до вратата.
Последваха други жестове.
Двама войници с маски си сменят местата.
Пред вратата стоят двама, другите са заели позиция по човек до прозорец.
Колибка.
Вдън гората.
Иван Хоровиц.
Скоро ще се свърши.
Най-сетне.
— АТАКА!
Картината се взриви. Избухват димни гранати. Вратата е на трески. Стъклото е пръснато.
Първият войник щурмува малката постройка. Камерата отчаяно се оглежда. Друг се прехвърля през прозореца. Плъзва пушек. Настъпи хаос. Не се виждаше какво става. Изведнъж тишината е нарушена, а димът се разнася.
— Хванахме го.
— Тук е.
— По дяволите.
Ръка в ръкавица посочи висящо от тавана безжизнено тяло.
— Едно, тук три. Ето го, но явно отдавна е в това положение.
— Три, тук едно. Идентифицирахте ли го?
Същата ръка се насочи към врата на почти разложения труп. Показа плочка с име от армията.
— Едно, тук три. Това е нашият човек. Хоровиц. Само че, както виждате, едва ли той е извършил убийствата.
Изведнъж камерата се обърна надолу. Войникът повърна, не издържал на зловонието на трупа.
— Тук Игъл — обади се със сериозен глас Едваршен.
— Игъл, слушам.
— Сигурни ли сме?
— Игъл, повтори.
— Убедени ли сте, че това е Хоровиц — нервно попита Едваршен.
— Две, тук едно, проверете пак самоличността.
Друг войник си запуши носа с ръка и се приближи до тялото да погледне плочката на врата му.
— Хоровиц — потвърди той.
— Игъл, тук едно. Открихме човека, но не е възможно да е издирваният.
— Мамка му — изруга генералът и бавно се извърна към присъстващите.
— Взимаме си телефоните — изръмжа сърдито Мунк, стана и излезе от залата.
— Уплаших се, че няма да се събудиш — поде усмихнатото лице. — Толкова дълго чаках и ето, часът най-сетне настъпи. Не се ли радваш?
Миа не проумяваше какви са тези образи, отразени в ретините ѝ.
Александър?
Съседът?
От къде на къде, за бога?
Русокосият младеж се изправи и взе някакъв предмет от малката маса.
— Виж.
Ръка подпря тила ѝ. До устните ѝ допряха чаша — половината ѝ съдържание се стече по врата и пуловера, но останалото беше божествено.
— Защо — прокашля се Миа, ала гласът ѝ секна.
— Навярно си доста учудена, аз пък съм изключително нетърпелив да ти разкажа — поде той, големите му очи се усмихваха. — Да започнем тогава. Не разполагаме с много време преди тръгване.
Александър нежно я погали по бузата. Миа инстинктивно се дръпна, възелът се стегна и въжето се впи в китката ѝ.
— Или предпочиташ сама да отгатнеш? Вече успя, но сигурно не си се досетила за причината.
— Убил си всички тези хора… заради мен.
Гласът ѝ сякаш идваше от друг свят.
— Видя ли снимките от албума? Много елегантно от моя страна, нали?
Нахилен, Александър отново ѝ даде да пие.
Миа огледа стаята.
Врата. Беше отворена. Води към салон.
Оттам се носят звуци. Дочуват се приказки.
Работи радио. Не, полицейска станция. Не, няколко станции.
Не се различава никаква отчетлива реч.
Мамка му.
Има хора някъде далеч. Много далеч.
— Беше изключително забавно да те следя. Страшно интересно. Отдавна имам достъп до телефона ти. Знаеш ли колко си сладка, когато спиш?
Той се изправи бързо, излезе и се върна с нейните дражета. Пъхна едно в устата ѝ.
— Ето, солчица. Ще ти помогна. Горкичката! Не се ли чувстваш малко по-добре?
Отново я помилва с пръст по бузата, после за момент го допря до устните ѝ.
— Съдба. От колко години се познаваме, Миа? И изведнъж какво виждам? Апартаментът срещу твоя… се продава? Ха, познай кой предложи да го купи! Помисли си, Миа. Съседи! Представи си колко се зарадвах! Но после…
Тръсна глава.
— Дори не ме поздравяваше. След всички тези години… Бях разочарован, Миа. Изключително егоистично. Ако не бяхме предопределени един за друг, щях да си помисля, ами…
Момчето пак се усмихна и сложи кърпата на челото ѝ.
— Влизал си вкъщи? — отрони с дрезгав глас Миа.
