Момчето в снега полностью

— При Шире, естествено. И при Сигри. Нали това искаш? Да оставим всичко. Ще отидем заедно в Нангияла.

Изведнъж Миа успя да се съсредоточи и проумя думите му. Книгите в кашоните. Записките ѝ след безконечните часове при психолози.

Мислите за самоубийство.

Близначката ѝ плавно пристъпва сред златна житна нива.

Ела, Миа, ела.

— О, почти забравих — плесна с ръце младежът.

Втурна се в салона и се върна с ръце зад гърба.

— Виж — усмихна се и размаха пред лицето ѝ блестящо бижу.

Миа видя буквата, но умът ѝ не възприе предмета.

М.

М. за Миа.

Това бе… гривната на Сигри?

Как по…?

— За теб, любима.

Александър внимателно положи гривната на леглото до нея.

— Чисто, тук няма никого.

Къри се сепна и се върна сред живите. Някой му свали качулката. Светлината беше още по-силна. Заслепяваше го.

Навън, в коридора, трополяха ботуши.

— И тук е чисто. Празно е, тръгнали са си.

Една ръка го хвана за брадичката и му повдигна лицето.

— Името ми е Йон Вол. Ти ли си Ларшен? Къри?

Не успя да продума.

— Дал? Адвокатът? Лоренцен? Бяха ли тук?

Къри кимна бавно.

Отдавна ли тръгнаха?

Отнякъде се долавяше полицейска радиостанция.

— Аз… — понечи да каже Къри, но гърлото му не го слушаше.

— Тръгнали са — повтори Вол, обърнат към някого — Къри не то виждаше. — Обяви ги за издирване. Не са стигнали далеч.

Господи.

Още се тресеше. Не можеше да спре.

— Развържи го — нареди глас.

Чифт ръце се насочиха към краката му. После към лактите. Усети как кръвта му отново потече към дланите.

— Никого ли няма?

— Никого. Само този.

И друг чифт ботуши затропаха по твърдия под.

— По дяволите. Добре тогава.

Нещо проскърца в далечината.

— Издай заповед. Затворете навсякъде.

Отново се чу гласът на Вол — като в пелена.

— Добре ли си? Можеш ли да се изправиш?

Помогнаха му да стане, ала краката не го държаха. Къри не чу нищо повече.

Миа се събуди — този път пред огледало. Отново бе изгубила съзнание. Беше я преместил. Дали още я упояваше? Седете на стол, в салона. Имаше белезници. Но краката ѝ бяха свободни.

— Ама че добре ти стои, любима!

Видя усмивката му в огледалото и усети нещо в косата си.

Четка.

Решеше ѝ косата.

Взря се в лицето си.

Беше я гримирал.

Имаше нещо на пръста.

Златен пръстен.

И нещо странно на тялото.

Булчинска рокля.

Беше я облякъл.

Беше я нагласил.

Мамка му.

Миа изпита инстинктивен порив да стане, да се отскубне, но не успя да помръдне. Видя по-ясно лицето му в огледалото; постепенно се връщаше на себе си.

— Как ти харесва, мила?

Противните му пръсти пипаха косата ѝ.

— Да я вдигна ли?

С блажено изражение младежът долепи лице до нейното.

— Или да я оставим пусната. Според мен си по-красива със спусната коса, но понеже е специален ден, може би на кок? Какво ще кажеш?

Трябва да спечели време.

Едва успяваше да си събере мислите.

— Вдигната — измърмори тя; надяваше се изражението ѝ да мине за усмивка.

— Да, съгласен съм — отстъпи назад Александър.

Да го накара да говори за нещо.

— Откъде… — поде пресъхналата ѝ уста.

— Какво, скъпа?

Пръстите му отново я помилваха по бузата.

— Гривната. Как се оказа у теб?

— О, съвсем случайно. Беше предназначена за теб. Приятелка на сестра ти — Сисе — тя я окачи на вратата вкъщи, но ти не я видя. Аз я взех. Дълго те чака. До стадиона. Шпионираше те.

Засмя се и прокара четката през косата ѝ.

— Впрочем беше права.

Шепнеше в ухото ѝ.

— Маркус Скуг. Онзи, когото застреля. Той уби Сигри. Поканих Сисе да влезе. Знаеш как е с наркоманите… Дадох ѝ пари, за да се отпусне малко. Разказа ми всичко.

— Защо…

Миа беше на път отново да изпадне в несвяст.

— О, изключително тривиална история — плъзна четката през косата ѝ Александър. — Сигри е била муле. Внасяла е хероин. След престоя си в рехабилитационната клиника обаче искала да се откаже.

Миа вече не беше в състояние да говори.

— Да, върнала се в града здрава и доволна. Готова за нов живот. Дори намекнала, че ще ги издаде, ако не я оставят на мира. Става дума за Маркус Скуг и някакъв адвокат. А те не можели да го позволят, нали разбираш?

Обгърна я мрак.

— Онази наркоманка — Сисе — била там. Лежала на дивана надрусана, ала видяла какво се случва. Боцване в ръката и Сигри вече я няма. Отнесли я в някакво мазе наблизо. Умряла наркоманка. Никой няма да заподозре нищо.

Засмя се и пак долепи буза до нейната.

— Сигурна ли си, че искаш кок? Дали все пак да не я оставим спусната — възможно най-естествено?

Миа едва не изгуби съзнание.

Не.

Не бива.

Стегна се.

— Как — запъна се тя. — Иван… Хоровиц…

Вдигна глава и с последни сили успя да прикове поглед в неговия през огледалото.

— О, да, не беше ли хитро?

Младежът остави четката.

— Лежахме заедно в „Блакста“. Шест месеца. Добре се опознахме. Бил се е във войната. Беше пълна развалина. А пък аз… е, аз съм си аз.

Засмя се.

— Не можех да ги оставя да ни се пречкат. Само ние двамата — това беше целта. Планът е гениален, нали? Да ги насоча към фалшива следа. Списък с жертви. Петдесет души, случайно подбрани.

Младежът се изсмя гръмогласно, наклони глава и вдигна четката от пода.

— Не, ще ти вдигна косата. Как ти се струва? Все пак денят е тържествен.