Беше прекрасен следобед за зимна разходка. Въздухът бе чист и студен, но не мразовит. Земята под краката им бе суха, а небето, въпреки че не бе ясно, изглеждаше непроменливо и не им даваше основания да се притесняват от дъжд. Има една особена зимна светлина, която е бистра, но не ярка, и кара всяко нещо да изпъква пред очите и всяка природна картина да изглежда елегантна и дори красива. За съжаление, тази светлина е придружена от чувство за меланхолия, може би защото е следобедна и намеква за бързо приближаващия се здрач. Намеква за това колко кратък е денят и съдържа обещание за мрак в своята яркост. Светлина, която носи частица от тъмнината, която ще я последва. Тя едва ли може да бъде видяна и почувствана толкова ясно, колкото в откритата пустош, където човек вижда на километри и погледът стига до ниската линия на далечните облаци, образуващи хоризонта. Такава бе светлината през този коледен следобед и момичетата усетиха ефекта й още преди да достигнат голямата скала на Суиндейл, откъдето възнамеряваха да съзерцават прекрасния Хоус Уотър. Вървейки през гората, те се бяха забавлявали с писмото на леля Гринаул и бяха обсъждали със смях достойнствата на Ойлимид и господин Чийзакър, но когато излязоха на открито, сред меланхоличното еднообразие на голите хълмове, смехът им секна и след известно време съвсем се умълчаха.
Писмото на Алис все още бе в джоба й. Беше го пъхнала там, преди да слезе за закуска и го носеше оттогава. Още не бе решила как да отговори и дали да го покаже на Кейт. Тя винаги бе смятала братовчедка си за верен приятел, с когото може да обсъжда всичко. Знаем, че Кейт донякъде бе предала доверието й, но Алис не подозираше за това предателство. Тя често се бе карала с Кейт, но никога заради грях, извършен срещу тяхното приятелство. Алис имаше пълна вяра в своята братовчедка, въпреки че често се виждаше принудена да изразява категоричното си несъгласие с нея. Защо да не й покаже това писмо и да го обсъди с нея, преди да изпрати отговор? Това минаваше през главата й, докато бавно крачеше по склона.
Читателят ще заключи, че тя бе склонна да се предаде и да приеме предложението на братовчед си Джордж. Уви, да! Читателят ще бъде прав. Но онова, което я караше да поеме този ужасен риск, не бе любовта й към Джордж. Ако бе така, може би щеше да ни бъде по-лесно да й простим. Но Алис започваше да си мисли, че любовта, която някога бе ценила толкова високо, нямаше значение. Каква полза имаше от нея и докъде я бе докарала? Какво бе причинила на нейната приятелка Гленкора? Какво бе причинила на самата нея? Нима не бе обичала Джон Грей и нима не бе осъзнала, че въпреки тази любов, животът й с него ще бъде непоносим? Никога не би се омъжила за някой, когото не харесва, но тя харесваше братовчед си Джордж и си повтаряше този факт с нещо, което граничеше с равнодушие.
Като цяло тази задача ставаше все по-трудна напоследък — става дума за задачата да направи нещо с живота си. Не беше ли всичко безсмислено и безполезно? Що се отнасяше до мечтата на онова момиче да изпита радостите на любовта — тя отдавна бе изчезнала и никога повече нямаше да се появи. В момента въпросът, който най-много я измъчваше, бе как да бъде полезна по начин, който да задоволи амбициите й.
Писмото на братовчед й бе много лукаво. Той бе изучил характера й до съвършенство. Когато бе седнал да пише, Джордж го бе направил е безразлично отношение към резултата, но въпреки това бе писал с усърдието на мъж, който не иска да се провали в начинанието, което е предприел. Това дали в крайна сметка щеше да се ожени за братовчедка си, беше маловажно за него и дори бе оставил решението на случайността, но когато то все пак бе взето, за него бе въпрос на чест да спечели онова, за което си бе дал труда да преследва.
Писмото му бе хитро и много лукаво. Когато прочете думите му за парите й и онова, което смяташе да прави с тях, Алис си каза: „Във всеки случай е напълно откровен с мен. Може да ги вземе всичките, ако реши, че ще помогнат на кариерата му, независимо дали ще бъде в ролята на мой приятел или съпруг.“ После си спомни за скромния принос, който Кейт бе обещала да направи, и си каза, че няма да бъде по-малко благородна от нея. И нямаше ли да е прекрасно, ако именно тя успееше да помири Джордж с дядо му? Джордж е представител на род, който бе толкова древен, че никой не помнеше кой пръв бе носил името на стария саксонски земевладелец енорията или самия мъж. В миналото бе имало знатни Вавасори, както ги наричаше Чосър, които бяха дали титлите и гербовете си на много местни забележителности. Алис доста поразсъждава над този въпрос и постепенно достигна до заключението, че бе неин дълг да подсигури бъдещата слава на този знатен род. Само след няколко години Джордж Вавасор щеше да бъде господарят на Вавасор Хол. Нима имаше нещо нередно в това да му помогне да направи тази позиция почтена?
