Продължиха да вървят, като от време на време си разменяха по някоя дума. Постепенно къмбърландските върхове се извисиха над тях и започнаха да се обособяват в красиви малки групи.
— Най-накрая! — възкликна Кейт. — Това е Хелвелин. Винаги се чувствам щастлива, когато го видя.
— А онова там не е ли Кидсти Пайк? — попита Алис.
— Не, Кидсти още не се вижда. Но ще го зърнем, когато превалим онзи хълм. Вляво е Ско Фел — онзи далечен заоблен връх. Аз го различавам, но ти едва ли ще можеш.
Отново тръгнаха и скоро изкачиха възвишението, откъдето се виждаше острият връх, който Алис бе споменала.
— Сега вече сме в Суиндейл и след пет минути ще достигнем скалата.
Отне им по-малко от пет минути, но едва когато я достигнаха, те успяха да се насладят на красотата на малкото езерце, почиващо в тихата планинска долина под тях. Според мен всички езера трябва да бъдат малки. И за да бъде оценена красотата им, трябва да бъдат съзерцавани отгоре. Разстоянието трябва да бъде такова, че сенките на заобикалящите ги планини да се отразяват във водата и вълничките, набраздяващи повърхността, да бъдат видими с просто око. Формата трябва да бъде неправилна и необикновена, за предпочитане извита около по-ниските хълмове и продължаваща нагоре и навътре в планината, откъдето извират притоците. Точно такава бе гледката, която се разкриваше към езерото Хоус Уотър от плоската скала, стърчаща над Суиндейл Фел. Коритото на езерото имаше формата на числото „3“, като горната му половина се врязваше дълбоко в дивите и непристъпни чукари на уестморлендските планини. На дължина нямаше пет километра и от мястото, където бяха момичетата, се виждаше всяка извивка. Водите на езерото бяха напълно неподвижни, тъмни и студени, но над него бавно се търкаляха облаци, които се отразяваха във водата и постепенно променяха цвета й. Водите бяха неподвижни, но от време на време се забелязваше отблясък, който подсказваше, че повърхността е била набраздена от порив на вятъра.
— Толкова се радвам, че дойдохме тук — рече Алис и седна. — Не мога да понеса мисълта да посетя Вавасор, без да видя поне едно от езерата.
— Някой ден трябва да се разходим до Уиндърмиър — каза Кейт.
— Не мисля, че ще го направим. Едва ли ще остана толкова дълго. Кейт, искам да ти покажа едно писмо.
В тона й имаше нещо, което накара Кейт да затаи дъх. Тя също седна и протегна ръка за писмото.
— От господин Грей ли е?
— Не — отвърна Алис. — Не е от господин Грей.
Тя даде писмото на братовчедка си. Още преди да го докосне, Кейт видя, че бе от брат й Джордж. Докато го отваряше, тя се вгледа разтревожено в лицето на Алис.
— Нали не те е обидил? — попита тя.
— Прочети го и ще го обсъдим по пътя обратно — отвърна Алис, след което стана и направи няколко крачки към ръба на пропастта. Докато братовчедка й четеше писмото, тя гледаше надолу към езерото.
— Е? — попита след малко Алис и се върна на мястото си.
— Според мен трябва да го послушаш — отвърна Кейт. — О, Алис, мога ли да се надявам, че ще го направиш? О, Алис, мила моя Алис, скъпа Алис! Кажи ми, че ще го послушаш.
Кейт коленичи в краката на своята приятелка, вдигна глава и я погледна с очи, пълни със сълзи. Какво да кажем за жена, която може да бъде толкова подла, но в същото време толкова искрена?
Алис не отговори веднага, а дълго време се взира в лицето на своята приятелка.
— Едва ли нещо може да ме зарадва повече тази Коледа, Алис — продължи Кейт. — И ти не би ме довела тук, не би ми показала това писмо и не би ме помолила да го прочета с такъв спокоен тон, ако отговорът ти бе отрицателен. Не, не би ми причинила това! Алис, толкова съм щастлива! Ще заобичам това място. Преди го мразех.
Тя се наведе, допря лице до камъка и го целуна. Алис продължаваше да мълчи, но бе започнала да чувства, че е стигнала по-далече, отколкото бе възнамерявала. Сега щеше да й бъде почти невъзможно да заяви, че трябва да откаже на Джордж.
Кейт продължи:
— Писмото му е толкова красиво, нали, Алис? Не е ли писмо, с което всяка сестра би се гордяла? Аз наистина се гордея с него. Знам, че той е мъж с мъжко сърце и мъжки кураж, който някой ден ще постигне велики неща. Алис, искам да ми кажеш честно, тук, в тази планина, където сме сами и никой не би могъл да ни чуе — обичаш ли го?
— Дали го обичам? — отвърна Алис.
— Да, обичаш ли го така, както една жена трябва да обича своя съпруг? Нима сърцето ти не му принадлежи? Алис, това не е моментът за лъжи. Ако наистина го обичаш, трябва да ми кажеш, тук и сега, държейки писмото му в ръка.
— Винаги съм го обичала, Кейт, но не толкова страстно, колкото си мислиш.
— Значи в сърцето ти няма място за страст.
— Може би си права, Кейт. Понякога се надявам да е така. Но хайде да се връщаме. Ще закъснеем, а ти ще изстинеш на този студен камък.
— Бих седяла тук цяла нощ, ако можех да гарантирам, че отговорът ти ще бъде такъв, какъвто искам да бъде. Алис, преди да стана, трябва да ми кажеш какъв ще бъде той. Знам, че няма да му откажеш, но искам да го чуя от собствените ти устни. Зарадвай ме!
— Не мога да ти кажа, преди да станеш, Кейт.
— Защо?
