Но Алис се колебаеше. Две хиляди лири беше сериозна сума. Тя си каза, че трябва да бъде предпазлива, защото Лондон бе пълен с измамници. Ами ако този мъж, за когото никога преди не бе чувала, откраднеше сметките, след като ги разпишеше? Тя отново погледна писмото на братовчед си, най-вече за да си спечели малко време.
— Всичко е наред, госпожице — увери я господин Леви.
— Не бихте ли могъл да ги оставите тук, сър? — попита Алис.
— Ами… не бих могъл, госпожице. Сигурен съм, че господин Вавасор ви е обяснил всичко, но истината е, че трябва да ги получи още този следобед. Трябва да плати за изборите и ако това не стане днес, хората, на които разчита, ще го изоставят.
— Но, сър, парите няма как да бъдат платени още днес. Ако разбирам правилно, това не са чекове.
— Не, госпожице, не са чекове. Но вашият подпис, госпожице, и този четиринайсетдневен срок са равносилни на пари в брой.
Тя се замисли и докато мислеше, господин Леви й подаде химикалката от писалището. Алис разписа четирите сметки, наредени пред нея. Направи го бързо, след като вече бе взела решението. Целта й бе, този мъж да си тръгне от дома й, преди баща й да го види.
Това бяха четирите листчета, които Джордж Вавасор подаде на господин Скръби в неговата кантора. Направи го с излъчването на велик капиталист, който си придава важност, опиянен от сладкото ухание на богатството си.
— Ето ти парите в брой, за които настоя с твоите проклети подозрения — рече Джордж. — Едва ли се притесняваш от този двуседмичен срок.
— Срокът не е нито твърде кратък, нито твърде дълъг — отвърна господин Скръби. — Можем спокойно да живеем на кредит, докато изтече. Ще изпратя един от хората си при Граймс, за да му каже, че не мога да говоря с него до… един момент…
Той погледна една от сметките.
— … до петнайсети.
Но Джордж Вавасор не бе искал точно това. Той желаеше сметките незабавно да бъдат превърнати в пари, за да може да прехвърли на някой друг отговорността по принуждаването на Алис да ги плати, ако размисли.
— Можем да изчакаме до петнайсети — отсече Скръби и върна сметките на своя клиент.
— Нали каза, че имаш нужда от хиляда? — отвърна Джордж.
— Хиляда като за начало. В никакъв случай по-малко.
— Тогава задръж две.
— Не! Не виждам смисъл от това. Съберете парите от собствения си банкер и ми дайте чека на петнайсети или шестнайсети.
— Колко си подозрителен, Скръби, мътните да те вземат!
— Не съм. Изобщо не съм подозрителен. Просто не приемам подобни сметки, това е всичко!
— И защо не приемаш подобни сметки? Всички знаят, че братовчедка ми разполага с голямо богатство, с което може да се разпорежда както намери за добре.
— Истината е, господин Вавасор, че сметки, разписани от дами… и то от дами, които по никакъв начин не са свързани с бизнеса… тук не става въпрос само за хартията.
— Нищо на този свят не би могло да е по-сигурно.
— Занесете ги в ситито и чуйте какво ще ви кажат банкерите. Ще ви кажат същото. Могат и да ги приемат заради вас, разбира се. Не казвам нищо за това.
— Бих ти описал брачното ни споразумение, но не мога, защото си непознат. Но както и да е. За мен няма значение.
— Разбира се, че няма. Срокът е толкова кратък, че няма значение. Съберете парите от собствения си банкер и след това, ако не ви се разкарва дотук, изпратете ми чек за хиляда лири, когато времето изтече.
Господин Скръби се зачете в някакви книжа, които държеше в дясната си ръка, сякаш разговорът бе приключил. Вавасор го изгледа гневно. Прокле адвоката наум и белегът му зейна. Господин Скръби продължи да чете, без да обръща внимание нито на белега, нито на неизречените ругатни. Вавасор стана и си тръгна, без да се сбогува с него.
Докато крачеше по улица „Грейт Марлборо“ и минаваше през най-непривлекателната част на Сохо, движейки се в посока към „Странд“, Джордж се чудеше как да включи господин Скръби в плановете си. Тези планове имаха една-единствена цел: отмъщение. Напоследък в поведението на господин Скръби към него се бе появило нещо ново — някакво нетърпение и дори неуважение, което го караше да чувства, че бе паднал в очите на своя адвокат. Не че той го смяташе за по-непочтен или по-глупав отпреди. По-скоро господин Скръби беше като плъх, надушил окуцял кон. Вавасор проклинаше своя адвокат и се чудеше как може да го убие, без да го заловят.
Читателят не бива да предполага, че парламентарният представител на район Челси бе решил да задоволи жаждата си за мъст с убийството, на когото и да е от хората, които мразеше. Самият той не смяташе, че някога би станал убиец. Истината бе, че извличаше задоволство от самата мисъл да осъществи тези пъклени планове. Реши, че нямаше да е разумно да убие Скръби и Джон Грей по същото време, тъй като всички знаеха, че бе свързан с тях, освен ако не убиеше и трети човек. Джордж разсъждаваше върху целесъобразността на това да прекрати кариерата на този трети човек и го правеше точно толкова често, колкото обмисляше убийствата на другите двама. Едва ли има нужда да споменавам, че въпросният трети човек беше парламентарният представител на район Челси.
