След като обявиха резултатите, той произнесе своята реч от трибуната, обещавайки, че ще се кандидатира на следващите избори. После се прибра в квартирата си на улица „Сесил“, за да обмисли спокойно положението си. Бе загубил наследството си. Бе се отказал от всички професии, които някога бе упражнявал. Не бе успял да осъществи амбициите си и не можеше да се надява на политическо бъдеще. Бе се скарал с всичките си приятели. Дори бе успял да отблъсне сестра си, която бе напълно посветена на него. Бе ограбил момичето, за което бе възнамерявал да се ожени, и я бе обидил толкова жестоко, че не съществуваше възможност двамата да се помирят. В момента не разполагаше с нищо друго, освен със себе си и с онези петстотин лири, които все още бяха в джоба му. Какво можеше да направи с тях? И какво можеше да направи със себе си? Известно време разсъждаваше върху тези неща, трезво и спокойно, седейки в удобното си кресло.
От мига, в който се бе уверил, че ще загуби изборите и ще бъде напълно разорен във всяко едно отношение, той бе решил да бъде спокоен в лицето на това падение. Понякога дори се усмихваше, сякаш се присмиваше на собствената си съдба. Загубата на господин Бот бе дошла преди неговата и Джордж му бе написал съболезнователна бележка, пълна с утешителни думи и престорено съчувствие. Бе стиснал ръката на господин Скръби и се бе пошегувал, подканяйки го възможно най-скоро да му изпрати сметката си. Отговаряше с насмешка на всички, които го спираха на улицата, и дори успя да разклати увереността на Калдър Джоунс, въпреки че неговото място бе напълно гарантирано и той нямаше основания да се съмнява в победата си. И сега, докато седеше в квартирата си и се чудеше какво да предприеме, той продължаваше да бъде спокоен. Усмихваше се по същия начин, въпреки че нямаше кой да види тази усмивка. Дори се разсмя няколко пъти, докато напразно се опитваше да убеди самия себе си, че светът и всичко в него бе една безсмислена илюзия.
После се сети нещо, което го накара да се изсмее с цяло гърло.
— Ха-ха! — извика той, стана от креслото и започна да обикаля стаята, стискайки голям нож за писма в ръката си. — Ха-ха!
Изведнъж спря, хвърли ножа, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и отново се изсмя:
— Ха-ха!
Дълго време стоя в центъра на стаята, а лицето му носеше белезите на този смях, въпреки че нямаше кой да ги види.
Но изведнъж изражението му се промени. Очите му заблестяха свирепо и белегът през лицето му почервеня и зейна грозно. Той се ухили, показвайки зъбите си, и стисна юмруци, въпреки че ръцете му все още бяха в джобовете.
— Проклет да е! — извика той. — Проклет да е сега и завинаги!
Спокойствието му се бе пропукало, защото се бе сетил за онзи проклет старец, който бе превърнал живота му в истински ад и бе успял да го разори от гроба.
— Дано всички демони на ада го измъчват вовеки веков!
Не бе останала и следа от смеха му. Спокойствието му се бе изпарило. Започна да крачи из дневната. Когато се спъна в крака на стола, той го грабна и го запрати през стаята. Но това дори не прекъсна потока на мислите му. Каква беше ползата от тези самозаблуждения? Каква беше ползата от това престорено спокойствие и от този фалшив смях? Бе спрял да се залъгва и чувстваше отчаяние, което бе съвсем неподправено. Какво можеше да направи? Къде можеше да отиде? Откъде можеше да почерпи поне малко утеха в сегашния момент? Никой не може да се справи с бремето на живота без подобен източник на утеха. Вавасор се опита да го открие в бутилката бренди, която стоеше на масата до него. Напълни половин чаша, пръсна малко вода вътре и я изгълта жадно.
— Мътните да ме вземат! — рече той. — Не виждам какво друго бих могъл да направя!
Но къде можеше да отиде? На кого можеше да разчита? Приближи се до високото бюро в ъгъла на стаята, отключи го и извади голям черен револвер. Известно време крачеше с него, държейки го в ръка. После спря, вдигна го и го разгледа. Пробва предпазителя и провери дали барабанът се върти безпроблемно.
— Това би било жалко и недостойно — промърмори той и свали револвера. — И ако все пак реша да го направя, първо ще го използвам за друго.
Наля си още бренди с вода, изпи го на един дъх, хвърли се на дивана и сякаш задряма.
Но не спеше и след известно време някой почука на вратата. Едно-единствено почукване. Той веднага отговори, но не по обичайния начин, канейки човека да влезе.
— Кой е? — провикна се Джордж.
Човекът се опита да влезе, натискайки дръжката на вратата. Но Джордж я бе заключил и ключът бе в джоба му.
— Кой е? — попита отново той, още по-високо и гневно.
— Аз съм — отвърна женски глас.
— По дяволите! — възкликна Джордж Вавасор.
