— Надявам се, че другите мъже ще кажат, че съм бил упорит и непреклонен в преследването на целите си. Едва ли биха могли да кажат нещо по-лошо от това.
— Ще кажат, че си бил зарязан и си простил на жената, която те е зарязала.
— Що се отнася до това, че съм й простил, ще бъдат прави. Но, Алис, истината е, че не се интересувам от онова, което другите мъже казват за мен.
— Но аз се интересувам… Ти си ми простил, но аз не мога да простя на себе си. Вече съм сигурна в онова, което доскоро подозирах — че не съм достойна да ти бъда жена. Не съм достатъчно добър човек. И онова, което сторих, ме кара да мисля, че не съм достойна да се омъжа за когото и да било.
Тя изрече тези думи бавно и мъчително, като всяко изречение бе като конвулсия, разтърсваща тялото й. Накрая по бузите й се стичаха сълзи.
— Мислих много по този въпрос и реших, че няма да го направя. След всичко, което се случи, според мен ще бъде по-добре… по-благоприлично, да остана сама.
Скоро след това тя си тръгна, но не преди да му обещае, че ще се видят отново на вечеря и да го помоли да се отнася с нея така, сякаш са стари приятели.
— Въпреки всичко, аз се надявам, че ще останем приятели. Добри приятели — рече тя.
— И аз се надявам — отвърна той. — Най-добрите.
След тези думи той си тръгна.
Този следобед господин Грей отново се видя с господин Палисър. Бе мислил много за разговора си с Алис и бе решил да сподели всичко с новия си приятел, но не за да го моли за съвет (нямаше нужда от съвети по този въпрос), а за да му поиска помощ. Двамата мъже се разхождаха по брега на бистрата и лъчиста Реус91 и господин Палисър се наслаждаваше на факта, че си бе намерил компания.
— Винаги съм я харесвал — обяви той. — Но трябва да призная, че два пъти й бях много ядосан.
— Никога не съм й бил ядосан — отвърна нейният любим.
— И в двата случая гневът ми бе несправедлив. Можете да си представите колко много й вярвам, имайки предвид, че нарочно помолих жена си да я покани на това пътуване, предприето при обстоятелства, които бяха… които бяха… но не виждам причина да ви досаждам с проблемите си.
Господин Палисър се чувстваше толкова нещастен след заточението си от Лондон, че почти се бе изкушил да разкаже неволите си на този напълно непознат мъж. Все пак във вените му течеше кръвта на рода Палисър и той се въздържа. Има удобства, които дори царски особи не могат да изпитат, и неща, които дори мъже като Плантагенет Палисър не могат да си позволят.
— Не изпитвам съмнения относно нея или нейния характер — заяви Грей. — Мисля, че разбирам причините за постъпките й и въпреки че не ги одобрявам, знам, че са били напълно невинни и неегоистични. Простих й всичко и го направих без всякакви колебания. Дори ако се бе омъжила за братовчед си, пак щях да й простя, въпреки че това щеше да унищожи както нейния живот, така и моя. Мисля, че бих могъл да я направя щастлива, ако се омъжи за мен, но първо трябва да я накарам да прости на самата себе си. В момента тя живее с вас и вашата съпруга и може би вашето влияние върху нея е по-голямо от моето.
Като чу това, господин Палисър веднага обеща, че ще направи всичко по силите си.
— Мисля, че ме обича — заяви господин Грей.
Господин Палисър отвърна, че е сигурен в това, въпреки че не бих могъл да кажа, откъде идваше тази сигурност. Може би просто бе решил да прояви учтивост.
Скромното вечерно парти мина без инциденти и никой не повдигна въпроса за истинската причина за посещението на господин Грей. Лейди Гленкора говореше безсмислици, а господин Палисър я опровергаваше. Но това бе направено по начин, който бе много приятен. Тримата, изглежда, бяха сключили безгласно споразумение да приемат господин Грей в групата и лейди Гленкора дори успя да размени няколко думи с него насаме, обещавайки му своята най-сърдечна подкрепа.
Трябва да се върнем на няколко интересни сцени, случили се в Лондон това лято, за да може читателят да разбере позицията, в която бе господин Грей при пристигането си в Люцерн. Той бе имал нова кавга с Джордж Вавасор и трябва да разкажем обстоятелствата, довели до нея.
