Вече посочихме, че Джордж Вавасор бе загубил изборите за район Челси, въпреки всички пари, които бе изхарчил, които не бяха негови и които бе придобил по такъв долен начин! Бе получил две хиляди лири от сметките, които Алис бе платила, или по-скоро бе получил пълната стойност на три от четирите сметки и част от стойността на четвъртата, която се бе видял принуден да заложи, за да задоволи най-належащите си парични нужди. Той веднага бе пъхнал хиляда лири в ръцете на своя изборен агент господин Скръби. С тях трябваше да бъдат покрити разходите за предизборната кампания. Когато дойде денят на изборите, той имаше точно петстотин лири в джоба си. Нямаше представа откъде щеше да си набави още, след като тези свършеха. Ако постигнеше успех и се окажеше, че избирателите от район Челси са доволни от усилията му по отношение на речния бряг и са решили да го върнат в парламента, Джордж щеше да продължи да се бори. Щеше да разполага с пари в брой, а що се отнасяше до дълговете, те вече нямаше да имат значение за него. Всеки нов член на парламента от неговия калибър можеше да разчита на допълнителни източници на доходи. Имаше търговски предприятия, които веднага щяха да поискат да го направят директор и да му плащат по гвинея на ден или може би повече за един час работа, както и железопътни компании, нуждаещи се от вицепрезидент, които щяха да наддават за услугите му. Освен това щеше да може да ползва онова „МР“ след името си в ситито, за да получава неща на кредит. Знаеше достатъчно за ситито, за да може да си осигури поминък в Лондон, но само ако запазеше мястото си в парламента.
Но какво щеше да прави, ако не го запазеше? Почти веднага след като получи онези хиляда лири, господин Скръби го притисна за още. Джордж Вавасор, с правото на своя страна, посочи на своя ненаситен агент, че вече му бе дал парите, които му бе поискал. Господин Скръби призна това и обяви, че е готов да продължи кампанията без незабавно превеждане на нова сума, но това било много рисковано в момента. Още петстотин лири, платени веднага, щели до голяма степен да осигурят мястото в парламента, докато осемстотин лири, използвани разумно, щели да го гарантират. Но Вавасор се закле, че няма да му даде нито шилинг повече. Никога преди не бе чувствал такава привързаност към пари, каквато чувстваше в момента към петстотинте лири в джоба си.
— Няма смисъл да настояваш — рече той на господин Скръби: — Направих онова, за което ме помоли. Щях да направя още, ако ме бе помолил тогава. Но вече е късно. Не мога да ти дам нищо повече до изборите.
Господин Скръби сви рамене и отвърна, че ще направи всичко по силите си.
Но Джордж Вавасор скоро осъзна, че той не правеше всичко по силите си, а точно обратното: бе изоставил каузата му. Когато влезе в „Красивия мъж“, за да агитира клиентите, съдържателят му се подигра:
— Правилата са си правила, господин Вавасор! — извика мъжът. — Решихме, че не сте подходящ за хората, живеещи на речния бряг, защото се страхувате да развържете кесията си. О, да.
Джордж сложи ръка на кесията си и призна пред себе си, че наистина се страхуваше да я развърже.
Пет дни преди изборите, Джордж Вавасор вече знаеше, че няма никакви шансове. Изражението, поведението и думите на господин Скръби бяха напълно достатъчни, за да го убедят в това. Адвокатът често отсъстваше, когато Вавасор се отбиваше в кантората му, или по-скоро секретарят му казваше, че го няма. Отговаряше уклончиво и едносрично на въпросите му и постоянно свиваше рамене. Дори понякога излизаше и оставяше притеснения кандидат сам в кантората, насред обсъждане на неговите планове. Беше очевидно, че господин Скръби вече не го счита за успешен мъж и денят на изборите ясно показа колко е бил прав.
Джордж Вавасор загуби, но все още имаше петстотин лири в джоба си. Разбира се, че бе обхванат от онова огорчение, което щеше да изпита всеки човек, осъзнал, че е могъл да постигне целта си, ако бе вложил малко повече средства. Но кой можеше да каже дали това бе така? Във всеки случай проходът между лампите бе завинаги затворен за него. Той бе бивш член на парламента от район Челси с петстотин лири в джоба си и почти нищо друго, което би могъл да нарече свое. Какво можеше да направи сега?
