Начинът им на живот бе необичаен и несъмнено незадоволителен, поне в някои аспекти. На двадесет и една Алис бе получила пълен контрол върху богатството си и когато бе убедила баща си, живеещ на квартира от петнайсет години, да си купят малка къща на улица „Кралица Ан“, тя му бе предложила да покрие част от разходите. Той я бе предупредил, че не притежава навиците на семеен мъж, но се бе задоволил само с това предупреждение. Не бе сметнал за необходимо да се откаже от споразумението, въпреки неспособността си да й обръща толкова внимание, колкото всеки овдовял баща е длъжен да обръща на единствената си дъщеря при тези обстоятелства. Къщата бе купена и двамата с Алис живееха заедно, но в същото време водеха напълно отделни животи. За известно време, не повече от месец-два, той се бе опитвал да вечеря вкъщи и да не излиза всяка вечер, но лишението се бе оказало непосилно за него и накрая се бе предал. Беше казал както на нея, така и на себе си, че тази голяма промяна в навиците, настъпила толкова късно в живота му, може да навреди на здравето му и не съм напълно сигурен, че грешеше. Във всеки случай господин Вавасор се бе отказал от опитите си и никога не вечеряше вкъщи. Освен това двамата с дъщеря му никога не излизаха заедно на вечеря. Общият им доход не им позволяваше да канят хора на вечеря и следователно не можеха да се движат в една и съща обществена среда. Ето защо може да се каже, че живееха отделно. Дори съвсем отделно. Виждаха се може би всеки ден, но само се виждаха. Дори не закусваха заедно и след три часа господин Вавасор рядко можеше да бъде открит в собствения си дом.
Госпожица Вавасор бе успяла да намери своето място във висшето общество, въпреки че съм склонен да се съмнявам в правото й да бъде причислена към горните десет хиляди. Беше решила да отбягва два вида хора, като това решение бе продиктувано изцяло от предпочитанията на леля й: маркизите и други такива, независимо дали бяха злонамерени или не, както и всички последователи на Ниските църкви7. Отбягването на маркизи не бе особено трудно. Млади дами, разчитащи на скромна издръжка и живеещи с бащите си на или около улица „Кралица Ан“, рядко имаха поводи да се притесняват по този въпрос. Това се отнасяше и за госпожица Вавасор, но при нея се наблюдаваше известна упоритост по отношение на това отбягване. Лейди Маклауд в никакъв случай не странеше от благородните си роднини. Не странеше и от Алис Вавасор. Всеки път, когато посещаваше Лондон, тя се отбиваше на улица „Кралица Ан“, въпреки че по причина, известна само на нея, смяташе, че двамата с господин Вавасор не си говореха. Освен това всячески се опитваше да изгради близки отношения между Алис и нейните благородни роднини: отношения, на които самата тя се наслаждаваше и които й осигуряваха място в домовете им, но не и в сърцата или дори в навиците им. Но Алис устояваше на тези опити със същото постоянство, с което се съпротивляваше на другите усилия на своята възрастна братовчедка: настойчиви, неуморни и вечно провалящи се усилия да приобщи момичето към местата за преклонение, които самата лейди Маклауд почиташе.
Трябва да бъдат казани и няколко думи за личността на самата Алис Вавасор. После ще спомена и един факт, след което, струва ми се, мога да започна своята история. Що се отнася до нейния характер, той ще бъде разкрит в течение на самата история. Читателят вече знае, че тя се появява на сцената на възраст, която не е никак крехка. Може би начинът й на живот я бе натоварил с повече години, отколкото всъщност бе живяла. Не че лицето й изглеждаше състарено. Просто в маниерите й нямаше нищо моминско. Поведението и гласът й бяха трезви и улегнали като на жена, която се бе омъжила преди поне десетилетие. На външен вид беше висока и добре сложена, с голяма шия и широки рамене, което бе нещо обичайно за представителите на рода Вавасор, но в никакъв случай не беше пълна. Косата й бе кестенява и тъмна и се спускаше малко по-ниско над челото й, отколкото бе прието през онези дни. Очите й също бяха тъмни, но не черни, а тенът й, въпреки че не беше на брюнетка, със сигурност не бе светъл. Носът й бе широк и доста чип, но според мен това го правеше чаровен и придаваше известна приветливост на лицето й, която иначе би липсвала. Устата й бе голяма и изразителна, а брадичката й бе овална, на трапчинки и красиво изваяна, точно като на баща й. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че тя бе една симпатична, красива и жизнерадостна млада жена.
А сега дойде време за моя факт. По времето, когато започва моята история, тя вече бе сгодена.
